Опашката на скорпиона

— Имаш ли нещо против да дойда, за да гледам? Обещавам да не ти се пречкам.

Нора се поколеба. Не обичаше да ѝ дишат във врата, докато работеше.

— Вижда ми се доста тясно.

— Всъщност това е нещо, което трябва да направя като агент, комуто е възложен случаят. Ако е възможно.

Такава си беше Кори — винаги напъваше до края.

— Добре — съгласи се Нора след малко. — Внимавай за гърмящи змии!

Тя свали раницата и я пъхна през отвора, застана на четири крака, изпълзя и се спусна надолу по натрупания пясък. Когато стигна долу, имаше само толкова пространство за главата, колкото да се изправи. Тук-там се виждаха малки дупки: може би проучвателни изкопи. Или, което беше по-вероятно, иманярят беше копал за находки. След като очите ѝ свикнаха, можа да види далечната стена, където навятият от вятъра пясък беше разчистен. Тя отиде там и видя открит череп и предмишница.

— Какво мислиш? — попита Кори зад нея.

Нора не отговори веднага. Усети как я обхваща тревога.

— Е, май ще се окаже доста работа. За да бъдат разкопките проведени както трябва, ще се наложи да махна всичко около него чак до пода на мазето. Това е доста пясък. — Тя се поколеба. — Не съм сигурна, че може да се свърши за един следобед.

— Не може ли само да изкопаеш тялото?

Нора въздъхна. Хората май не разбираха как работи археологията. Бяха гледали твърде много филми за Индиана Джоунс.

— Не. Ние не изкопаваме просто така нещата. Мислех, че го знаеш.

Кори изглеждаше смутена.

Нора продължи.

— Трябва да разкопаваш до онова, което наричаме „хоризонт“. В този случай хоризонтът е подът на мазето. Може да има находки, останали на пода около него. Налага се да слизаш слой по слой. А при този подвижен пясък трябва да го правиш с четкане.

— Добре, ти си специалистът.

Кори ѝ се стори леко напрегната и Нора се запита защо. Може би отново бе номерът на новака — опит за прикриване липсата на самоувереност.

Подобни обяснения — какво прави и защо, бяха причината Нора да не обича лаици на разкопките. Но не споделяше мнението си. Сега, когато зрението ѝ напълно се приспособи, осъзна, че има достатъчно непряка светлина, така че челникът нямаше да е необходим. Остави раницата си в единия край, на разстояние от трупа, отвори ципа и подреди на пясъка оборудването си: флуоресцентно въже, колчета, метър, мистрия, четки, наколенки, маска за лицето, мрежа за коса, ръкавици. Винаги носеше допълнителни бройки, затова, след като се екипира, кимна на Кори.

— Ти също.

— Разбира се.

Енергично, с умела ръка, Нора измери мястото, очерта координатна мрежа, заби колчетата и опъна въжетата — четири четириъгълника от по един квадратен метър. Направи няколко снимки и скицира мястото в бележника си. След това въведе данните в айпада, зареден с археологическия софтуер „Профишио“, който използваше за малки разкопки като тази. Програмата не само щеше да запише всеки слой и артефактите in situ в три измерения, но и да архивира всички данни в база данни с възможност за търсене.

Извади среден размер бояджийска четка и на колене започна да отстранява пясъка от черепа. Докато работеше около увисналата коса, започна да разкрива лицето. По него имаше много изсъхнала плът и докато напредваше с работата, осъзна, че фактически това е мумия, запазена от въздуха на разположената високо пустиня. Освен това много крехка. Малките късчета плът едва се държаха за костта и изискваха голямо внимание. Предишното ѝ усещане за тревога отново се върна. Това не беше проста работа. Работеше бавно, опитвайки се да запази всичко на място, като от време на време спираше, за да прави снимки.

Сантиметър по сантиметър лицето започна да се показва.

— По дяволите — обади се Кори над нейното рамо. — Само го погледни. Трябва да е умрял в агония.

Нора също беше изненадана. Смъртта на човека беше изписана на лицето му: устата бе отворена все едно крещи, от нея стърчеше кафяв и петнист език като изсушена пумпалка. Изсъхналите устни оголваха кафявите зъби в риктус11 от болка и ужас.

Нора продължи да работи върху останките още час, след това седна на петите си и погледна часовника. Почти два следобед. Въпреки ужасната задача, усети, че е гладна и жадна.

— Да хапнем? — попита тя Кори.

— С удоволствие.

Нора се изправи и почувства как ставите ѝ скърцат. Грабна плика с обяда и излезе от мазето под силното слънце. Седна върху една от падналите покривни греди и извади голям сандвич с печено месо, опакован от нейния брат Скип. Двамата споделяха една къща в Санта Фе и Скип се занимаваше с почти цялото готвене в замяна на отстъпка в наема.

Нора отхапа залък и след това погледна към Кори, която стоеше с гръб и гледаше настрана.

— Няма ли да обядваш?

— О, не — отговори тя. — Аз съм… ъъъ… на диета.

Нора огледа слабата ѝ фигура.

— Искаш да кажеш, че си забравила да си вземеш ядене, така ли?

— Да, но няма защо да се притесняваш. С мен всичко ще е наред. Просто напоследък бях малко разсеяна. Нали разбираш, заради работата.

Нора отчупи половината сандвич, от който покапа сос с майонеза и хрян, и го подаде на Кори.

— Вземи. Така или иначе няма да мога да го изям целия.