Опашката на скорпиона

— Не, не! Просто не съм сигурна… дали това е правилната посока.

Нора чакаше, докато Кори се бореше с джипиеса.

— По дяволите, смятах, че тези джаджи работят със сателитен сигнал. Картата изчезна.

— Работят — обясни Нора, — но е трябвало да качиш нужните карти, в случай че излезеш от обсега на клетъчната мрежа9. Това е номер, който ние археолозите отдавна сме научили.

— Мамка му — изруга отново Кори.

Нора се приготви да слезе от линкълна.

— Какво правиш? — учуди се Кори.

— Ще опитам да ти кажа накъде да поемем.

Тя заобиколи колата и започна да разглежда разклонението — едното отиваше направо, а другото надясно. След това се върна и качи отново.

— Завий надясно.

Кори се вторачи в нея.

— Откъде знаеш?

Нора не можа да потисне усмивката си.

— Следите от гуми. Идвали сте тук преди няколко дни. Нали така? Аз потърсих пресните следи в прахта. Имам предвид, че е твърде малко вероятно и някой друг да се друса из тези забравени от бога места. Така че продължавай да караш, а при всяко разклонение ще слизам, за да определя накъде да поемем.

Кори кимна със смутен вид, но Нора не можеше да прецени дали заради откритието, че беше успяла да се изгуби, или заради лесното решение, предложено от нея, за което не бе успяла да се сети.

Те продължиха и на всяко разклонение Нора слизаше и оглеждаше следите, търсейки меко място, където бяха добре запазени. Най-накрая около единайсет и трийсет заобиколиха едно било и изведнъж пред тях се показа град Хай Лоунсъм, прострян върху плоския връх на хълма.

Когато слезе от колата, Нора се смая. Беше виждала доста призрачни градове, но нищо такова. Изведнъж се оказа, че цялото това друсане по пътя си е заслужавало.

— Направо не мога да повярвам, че подобно място е оцеляло до наши дни — рече тя, докато се оглеждаше.

— Мина ми през ума, че ще кажеш точно това.

Нора тръгна надолу по главната улица, като спираше да огледа постройките от всички страни. На някои още се виждаха избелелите надписи. Имаше двуетажен хотел (хотел „Хай Лоунсъм“ — пивница, стаи), конюшня, баня и в другия край на улицата — черква. Първият етаж на черквата беше направен от камък и кирпич. Шпилът беше от избеляло дърво и още стоеше, но се беше наклонил като кулата в Пиза.

Градът се простираше върху равния връх на хълма и се извисяваше над толкова голяма пустиня, че приличаше на овеществена безкрайност. В далечината можеше да види огромната шир на Хорнада дел Муерто. Брутално сурова жълто-кафява пустиня, покрита с червени, черни и сиви петна, която се простираше чак до подножието на планините. Беше свеж есенен ден, небето беше синьо-зеленикаво, въздухът прохладен и живителен. Изведнъж Нора се зарадва, че Кори я беше уговорила да дойдат тук, и малкото останало раздразнение се стопи.

— Не е лошо, нали? — попита Кори и бръсна късата си кестенява коса от лицето, докато се оглеждаше.

— Не, дори никак — отговори Нора. И след малко добави: — Затова обичам Ню Мексико. Пълно е с удивителни места като това. Извадила си късмет, че си попаднала в полевия офис в Албакърки.

— Така ли мислиш? Албакърки прилича на дупка.

— Има си и хубавите страни. Просто трябва да ги намериш. Пък и го приеми положително: предвид високата престъпност, недофинансираното полицейско управление и некадърния окръжен прокурор никога няма да ти доскучае.

— Не долавям ли нотка на озлобление?

Нора се засмя.

— Не казвам нещо, което всеки в Ню Мексико да не знае.

Върнаха се в линкълна и Кори подкара бавно надолу по главната улица, а при черквата завиха надясно. Сякаш като по поръчка ято гарвани излетя от камбанарията при появата им, изразявайки с грачене своето недоволство. Минаха край едно разклатено училище, обрасло с чумиза10 и заобиколено с ограда от колове. Когато стигнаха до края на града, се приближиха към постройка, която се издигаше самотна, отчасти срутена, а ерозиралите кирпичи стърчаха като множество изгнили кафяви зъби. Кори спря колата и двете слязоха.

— Питам се какво прави тази голяма постройка толкова настрана и съвсем сама? — зачуди се Нора.

— Обзалагам се, че тук е бил публичният дом.

— Знаеш ли — кимна Нора, — май си права.

След като взе от задната седалка раницата, в която бяха инструментите ѝ за разкопки, водата и обяда, тя я метна на гръб и вдиша дълбоко чистия въздух. Хай Лоунсъм. Ако някога е имало място, което да подхожда на името си, то беше пред очите ѝ. Въпреки многото работа, която я чакаше в Цанкави, това щеше да се окаже интересен ден. Може би дори твърде интересен.

Много невероятно е, помисли си тя, трупът да се окаже жертва на убийство. Вероятно ставаше дума за нещастен случай — някой се беше изгубил и умрял от глад и жажда. Или заради горещината. Отдели известно време да огледа полуразрушената сграда. Там, където беше паднал покривът, лежаха сухи, сцепени дървени греди. Вратата към мазето, наполовина затрупана с пясък, се отваряше навътре. Натам водеха пресни следи.

— Надолу през тази врата — обясни Кори. — Облегнат е на далечната стена и е наполовина разкопан.

Нора кимна.

— Добре, нека хвърля един поглед.