Опашката на скорпиона

На предишното си място Уайнграу беше работила като декан и преподавател по антропология в Бостънския университет и Нора си мислеше, че нейната официалност може да бъде приписана на произхода ѝ от Нова Англия. След като поживее малко на запад, може би щеше да се поразчупи. По времето, когато я наеха, в института разпространиха нейната автобиография и Нора с интерес забеляза, че докторската ѝ дисертация е била за антропологията на маите в планините на Гватемала. Оказа се, че е живяла там няколко години и говори свободно испански и езика киче. Нора беше прегледала някои от нейните публикации и ги намери достойни, макар и натежали от научна терминология, и от любопитство искаше да я опознае по-добре.

— Влезте и седнете — покани я секретарката на д-р Уайнграу. Вратата ѝ беше затворена, но Нора я чуваше как разговаря с някого: мъж с дълбок глас.

Нора седна и няколко минути по-късно Уайнграу отвори вратата.

— А, Нора, радвам се да те видя. Влез.

Нора пристъпи в хубавия стар кабинет. Често беше идвала тук по времето, когато той се заемаше от стария президент и беше украсен с керамични съдове на индианците пуебло и килими на навахо от институтските сбирки. Но Уайнграу ги беше махнала, за да освободи място на една от стените за нейните дипломи и снимки с маите в Гватемала, а между тях бяха пръснати гравюри на Шагал и Миро. Макар Нора да харесваше тези художници, творбите им изглеждаха не на място в това испанско помещение от времето на колонизацията.

Млад мъж стана от стола до бюрото.

— Искам да те запозная с нашия нов куратор доктор Конър Дигби.

Мъжът пристъпи към нея. Имаше квадратна челюст и изглеждаше добре по класическия за Бръшляновата лига начин. Носеше син блейзър, панталони в камуфлажен цвят и подходяща раирана вратовръзка. Беше протегнал ръка с блестяща усмивка.

— Нора Кели — представи се тя и я стисна. — Приятно ми е, Конър.

Запази усмивката на лицето си. Не знаеше, че бяха отделили средства за още една кураторска заплата, макар институтът, честно казано, да се нуждаеше от още един работник.

— Конър е специалист по моголонската култура и е работил на терен при разкопките на Касае Гранде в Мексико. — Уайнграу продължи с представянето. — Нора е нашият специалист по древната култура на пуебло в югозападната част на щата. Има голям опит в историческата археология, придобит в Калифорния и Ню Йорк. Сигурна съм, че ще откриете много общи интереси.

— И аз съм сигурен — отбеляза Дигби.

— Конър току-що е завършил работата си в Мексико за техния Национален институт по история и антропология — изтъкна Уайнграу. — Той ще започне в института като старши куратор.

Старши куратор? Изведнъж нещата се изясниха. Това беше сегашната ѝ длъжност: ако бъде повишена, щеше да се появи вакантно място. Значи Дигби щеше да заеме сегашната ѝ длъжност. Дали това означаваше, че ще получи повишението? Тя се постара да контролира изражението си, да запази спокойствие и да се съсредоточи, да не мисли толкова напред.

— Моля, седнете.

Двамата се настаниха на кожените кресла от двете страни на бюрото на Уайнграу, която подробно разказа на Нора за опита на Дигби и неговата квалификация, с какво ще се занимава и защо ще бъде полезен в това тежко време от историята на института.

Нора слушаше и чакаше да чуе за своето повишение, и се питаше как ли щяха да се почувстват кураторите от факта, че Дигби е взет отвън за висока длъжност. Докато Уайнграу продължаваше да описва как те двамата ще си сътрудничат, Нора започна да осъзнава, че в плановете за тази среща не влиза разговорът за нейното повишение.

Сега Уайнграу говореше за кабинета, който Дигби щеше да получи — помещение до нейния, което от известно време стоеше празно. Уайнграу знаеше, че Нора с радост ще покаже на Дигби института, ще го запознае с останалите археолози и ще му помогне да си освободи място в лабораторията. И завърши така:

— Вие двамата ще работите в близко сътрудничество. Разбира се, не в един и същи проект, но съм сигурна, че ще намерите общи области.

Със залепена на лицето усмивка Нора кимна, като внимаваше да изглежда ентусиазирана. Обаче точно в този момент и беше хрумнала нова и неприятна мисъл. Това означаваше ли, че вместо да получи заместник за нейната стара длъжност, сега има съперник за повишението? Не, това не беше възможно. Дори в сегашния политически климат до голяма степен повишенията ставаха по заслуги и старшинство. Тя имаше много по-голям опит от Дигби, имаше много повече публикации и беше поне пет години по-възрастна от него — все пак трябваше да провери в неговата автобиография. Освен това трябваше да се вземат предвид и нейните дълги години работа в института. Просто тези дни я беше обзела параноя… което не беше непременно нещо лошо.

Най-накрая срещата завърши, Дигби стана и отново ѝ стисна ръката, и излезе, за да направи една обиколка на хранилищата. Когато и Нора стана да си върви, Уайнграу попита:

— За какво искаше да ме видиш?

Боже, Нора за малко не забрави.