Опашката на скорпиона

Двете потънаха в мълчание за известно време.

— Какво мислиш за алпинисткото оборудване? — най-накрая попита Кори.

— Обзалагам се, че е претърсвал старата златна мина под края на хълма.

Кори кимна отново.

— Хайде да приберем тези неща в кутии за доказателства.

Към десет всичко беше прибрано, опаковано и запечатано с изключение на самия труп. Скип най-сетне беше станал и бе сготвил за всички закуска от палачинки със сладко от боровинки и бекон с яйца.

— Преместването на трупа ще бъде предизвикателство — отбеляза Скип и напълни устата си с бекон. — Той е крехък като крило на пеперуда. — След това натъпка още едно парче бекон и започна шумно да го дъвче.

— Ще са нужни усилията на трима ни — реши Нора.

След закуската се върнаха в мазето, като взеха със себе си чувал за трупове и голяма, подобна на ковчег кутия за доказателства. Мъжът се беше свил в зародишна поза до стената на мазето. Беше облечен с шлифер от мушама, а отдолу носеше карирана риза и панталони от брезент, придържани от кожени тиранти. Дрехите бяха толкова изсъхнали, че краищата им бяха покафенели и се ронеха на прах. Големи парчета от кожата му се отделяха като изсъхнали листа. Останките от стара каубойска шапка лежаха близо до главата му. Едната му ръка се беше вкопчила в гърдите, а другата бе протегната, сякаш се опитваше да отблъсне нещо.

— Добре — каза Нора. — Ето как ще го преместим: ще сложим на пода до него отворената торба за трупове. След това тримата ще подложим ръце под трупа и на три ще го вдигнем внимателно и ще го поставим в торбата. След това ще сложим торбата в кутията. Разбрахте ли?

Кори и Скип кимнаха.

Пъхнаха ръцете си в ръкавици под него — Нора под раменете, Кори под хълбоците, а Скип под коленете.

— Едно, две, три! — Дружно вдигнаха трупа, който се оказа изненадващо лек, и внимателно го сложиха в отворената торба.

Странна и неприятна миризма се понесе от него, напомняше на старо сирене. Кори се опита да диша през устата.

— Чудесно — каза Нора.

— Ей — обади се Скип, — нещо падна от неговите дрехи.

Той посочи към предмета, който лежеше върху найлона под трупа. Беше с големината на ръка и завит в парче кожа, завързана в средата с ремъче.

Кори се наведе, за да го разгледа по-отблизо. Кожата се беше поразтворила и тя можа да види блясък вътре.

— Хайде да го отворим — предложи тя. — Нора, съгласна ли си?

— Не виждам защо не.

Кори снима предмета, след това Нора го вдигна с ръка, предпазена от ръкавица. Внимателно започна да развързва възела и разгъна вкоравеното парче кожа.

Вътре имаше удивителен златен кръст, украсен с камъни, които приличаха на скъпоценни, проблясващи слабо на сумрачната светлина в мазето.

— Майчице мила! — удиви се Скип.

— Красота — ахна Кори.

Хванала кръста с едната ръка, Нора извади с другата лупа от джоба си и започна да го проучва, като го въртеше във всички възможни посоки.

— Истински ли е? — попита Скип.

— Тежък е — отговори Нора след известно време — и няма следа от потъмняване. Несъмнено е от чисто злато. Изработката също е невероятна: гранулацията и филиграните са толкова фини, че са едва забележими. Почти сигурна съм, че тези камъни са истински рубини, сапфири, смарагди, тюркоази и лазурити.

— Откъде се е взел? — зачуди се Кори.

Нора се поколеба.

— Ако се налага да предположа, бих казала, че е от времето на испанската колонизация. Вероятно от седемнайсети или осемнайсети век. Това е един от най-хубавите златни предмети, които някога съм виждала.

— Колко струва? — полюбопитства Скип след още едно кратко умълчаване.

Нора се смръщи.

— Що за въпрос. От археологическа гледна точка е безценен.

— Ако се наложи да го продадеш, колко може да получиш?

Нора пак се поколеба.

— Наистина нямам представа. Сто хиляди? Половин милион? Кръстът е по-различен от всичко, което съм виждала в музеите.

Скип подсвирна.

— Какво е правил този старец, че да влачи нещо подобно в средата на нищото?

Добър въпрос, помисли си Кори.

Скип изведнъж се оживи.

— Иха, може би носи още съкровища, а? Хайде да проверим.

— Стига! — рязко каза Нора, когато Скип протегна ръце към трупа. — Никакво претърсване.

— Ще изследваме останките в лабораторията — обясни Кори — и ако има още неща за откриване, това ще стане там. Затова нека сложим златния кръст до трупа и да се връщаме бързо в Албакърки. Мисълта да останем с този предмет тук в пустошта наистина ме кара да се притеснявам.

12.

— Добре дошли в моята лаборатория по патология — приветства ги Найджъл Лейтроп, а британският му акцент изпълни помещението, докато им държеше вратата отворена.

На Кори не ѝ се понрави особено това „моята“ в изречението, но запази приятелската усмивка на лицето си, докато го следваше навътре. Моруд беше изстрелял няколко завоалирани предупреждения за спогаждането с Лейтроп. Съдебният патолог вече цяла вечност работеше в полевия офис в Албакърки и се беше сдобил с името на безвреден ексцентрик, когото всички твърдяха, че обичат. Всъщност Моруд намекна, че е досадник, а една от задачите на Кори е да го спечели.