Опашката на скорпиона

— Трудно е да се каже. Зародишната поза на трупа е много странна — все едно е бил отровен или замръзнал. Или е халюцинирал? Ако погледнеш ръката му — все едно отблъсква някого или нещо.

— И тази гримаса — включи се Скип, който достатъчно беше кибичил от разстояние. — Мисля, че дори с компютърна графика за милион долара не можеш да създадеш толкова плашещо лице.

— В лабораторията ще проведем пълно изследване — увери ги Кори. — Токсикология, патология. Всичко. Ще разберем, ако е бил отровен.

— Може да е умрял от лош вкус — подхвърли Скип. — Нали видяхте каква риза е носил.

Нора не му обърна внимание.

— Артефактите, които открих при тялото, подсказват няколко възможности за разследване.

— Като? — попита Кори.

— Геоложкото чукче и сгъваемата лопата, които е носил. Може да е бил златотърсач. Освен това съм любопитна да видя какво има в неговата торба. Може би документи за самоличност?

— В лабораторията ще направим пълен списък с неговите вещи — изтъкна Кори.

Нора се поколеба.

— Хрумна ми нещо друго. Брезентовият вързоп, който лежеше до него, не е раница, а по скоро торба за товарене на мулета.

Скип подсвирна тихо.

— Смяташ, че…?

— Да.

Кори погледна Нора.

— За какво става дума?

— Всички товарни седла имат две торби или кошници — по една от всяка страна. Това означава, че ешът на тази торба може да е някъде наоколо. А може би и скелетът на неговото муле.

Кори потрепери.

— Утре ще претърсим града.

11.

Станаха преди изгрев-слънце, но без Скип, който беше отделил голямо внимание на текилата въпреки предупреждението на Нора. Когато Кори се измъкна от спалния чувал в утринния хлад, изпита благодарност, че Нора беше станала по-рано и бе сварила тенджера лагерно кафе. Докато двете седяха и отпиваха от горчивата течност, слънцето се изкатери по планинските върхове на изток, хвърляйки самотна жълта светлина върху призрачния град. Така приличаше на картина от Едуард Хопър, помисли си Кори — навсякъде се виждаха сенки и черни прозорци.

— Да видим дали можем да намерим липсващата торба на нашия човек — каза Нора, докато оставяше чашата си на земята. — И костите на превоза му.

— Добре.

Решиха да се разделят и Кори да поеме едната страна на града, а Нора другата. Докато Кори крачеше сред руините, враните отново излетяха и започнаха да се вият над главата ѝ, грачейки и крякайки. Имаше множество стари огради, колове и други места, където да вържеш кон или муле. Всъщност прекалено много.

Тогава ѝ хрумна мисълта: защо да връзваш коня вън, когато можеш да го вкараш в обор?

Тя се упъти към оборите и там, както се беше надявала, зад съсипаните постройки имаше цяла поредица стари конюшни. Повечето от коловете лежаха на земята, но преди половин век конюшните навярно са били достатъчно запазени, за да подслонят животно за една нощ.

Тя влезе и започна да се оглежда. Подът беше обрасъл с изсъхнала трева, а търкалящи се бурени се бяха струпали край оградите. Районът беше осеян със стари боклуци: строшени бутилки, които изглеждаха виолетови под слънчевата светлина, навити парчета бодлива тел, ръждясали катарами от конски сбруи и изсъхнали кожени каишки.

Кори спря на място. В далечния край на конюшнята се белееше нещо. Приближи се и откри черепа на голямо животно, наполовина заровен в пясъка. Останките на кожен повод бяха още на него. Тя изрита настрана няколко търкалящи се тръни и се показаха още кости. Конят или мулето беше умряло край оградата. Близо до онова, което очевидно е бил входът на конюшнята, намери парче изгнило платно със същата тежест и цвят като торбата в мазето. Значи това беше липсващото товарно животно. Наблизо лежаха гниещи останки от дрехи, очевидно паднали от останките на торбата.

Докато ровеше из тях, направи още едно откритие: навито въже за катерене и телена халка с ръждясали клинове, пластини и карабинери. Кори имаше достатъчно опит, за да разпознае тези неща като алпинистко оборудване.

Повика Нора, която беше от другата страна на улицата. Археоложката дойде.

— Горката животинка — промърмори, вторачена в разпръснатите кости. — Каква смърт!

Кори кимна, а Нора клекна до костите.

— Явно можем да започнем да реконструираме последния ден на нашия човек. Той е пуснал мулето в обора и е оставил едната торба и седлото при вратата. Отнесъл е другата торба в своето убежище в мазето. И там е умрял, очевидно в агония, оставяйки товарното животно затворено в обора, където то също е умряло.

— А може би не — възрази Нора, докато махаше пясъка от наполовина заровения череп.

— Какво искаш да кажеш?

Нора посочи и Кори веднага разбра. Археоложката беше открила предната част на черепа и там се виждаше нещо, което не можеше да се сбърка: дупка от куршум. Беше влязъл в черепа, но не се виждаше изходно отвърстие.

Нора внимателно вдигна черепа и го разклати. Отвътре се чу тракане. Надникна и видя изкривения и сплескан куршум.

— Това муле е било застреляно — обяви тя.

— Защо е застрелял своето животно? — учуди се Кори.

— Не знаем дали той го е направил. Също така не знаем защо е умрял в тази странна поза, целият свит на кравай. Има много неща, в които няма никаква логика.