Опашката на скорпиона

Чантата ѝ тежеше от принадлежности за събиране на доказателства. Вероятно по-голямата част бяха ненужни. Тя я извади от задната част на джипа и я прехвърли през рамо. След това бавно обиколи ранчото на Гауер. Беше участвала в практика по претърсване в Хаугънс Али и на други места в Куонтико, както и в истинско — археологическите разкопки, на които се беше запознала с Нора Кели, но това ѝ се струваше различно. Може би причината беше в самотата и запустението… обаче по-вероятно, помисли си тя, причината се криеше в голямата вероятност нищо да не намери и в мисълта, че си е чиста загуба на време. Въпреки голямата битка, която води, за да дойде тук, възраженията на Моруд още звучаха в главата ѝ. Осемдесет години занемаряване бяха дълго време. Гауер беше изритан от ранчото три години преди да умре. А през последните осемдесет години къщата беше преминала през няколко въплъщения, включително спално помещение за прочути учени, и накрая в изоставена постройка от незначителен исторически интерес. Всичко съществено сигурно е било изхвърлено още преди години или се беше превърнало в прах.

Въпреки всичко имаше определени факти, които будеха у нея силно подозрение, ако не и усещане за заговор. Гауер не се беше въртял в този район без причина и по случайност се бе оказал на пътя на взривяването на бомбата, носейки много ценен златен кръст. Откъде го е взел? Защо го е носел със себе си? Човекът, намерил неговия труп, беше умрял при съмнителни обстоятелства. ФБР така и не беше успяло да открие последния посетител на Ривърс. В списъка на служителите във форт „Блис“ нямаше военен полицай Белингейм, а както изглежда, и никъде другаде в армията. На записите от охранителните камери в болницата се виждаше чернокож мъж в стегната ежедневна униформа на военен полицай, а лицето беше засенчено от козирката на бялото му полицейско кепе. Онова, което още повече усили подозренията ѝ, беше фактът, че мъжът сякаш знаеше къде са разположени охранителните камери в болницата. При влизането и излизането се виждаше как нехайно обръща глава насам-натам или поглежда към клипборда в ръката си, така че сега разполагаха единствено с размазано изображение на долната част на лицето му. Дори Моруд сметна това за важно и запали огън под краката на съдебния лекар да проведе колкото е възможно по-скоро аутопсията. С пълна токсикологична картина.

Мислите ѝ се върнаха към разположението на Гауеровото ранчо и как да подходи методично към претърсването. Започна с оборите, но там нямаше нищо. Не откри дори останки от конски фъшкии. Премести се в рушащата се каменна плевня. Послушно извади служебния фотоапарат и натрака десетина снимки на външната страна. Вътре миришеше на прах и сено. На задната стена още висяха няколко ръждясали инструмента, купчина ронещи се бали люцерна и няколко празни прегради за коне бяха сбутани в един ъгъл. Подът беше пръстен и тя го ритна тук-там, но нищо не се показа. Някой беше използвал една от стените да закачи мишена за стрелички. Няколко бяха набодени в нея, ръждясали и толкова стари, че оперението им беше от истински пера. Ала нямаше нищо интересно.

Време бе да се залавя с къщата.

Отиде до нея, качи се на верандата, кимна на войника, който в момента оглеждаше дълга седемметрова „Бостън Уейлър“32, отвори незаключената врата и влезе вътре. Когато мина от антрето във всекидневната с голата кухня зад нея, я обзе почти съкрушителното усещане за нещо познато… не просто защото беше идвала тук само преди два дни. Мястото ѝ напомняше за старата мобилна къща с двойна дължина, която беше споделяла с майка си, докато растеше в Медсин Крийк. Там цареше същата атмосфера на самота, на изгубени надежди и мечти, на постоянно намаляване на удобните случаи, които се изплъзваха между пръстите като пясък. Докато гледаше от всекидневната в кухнята, я връхлетя един особено грозен спомен: как късно една вечер се вмъкна вътре, надявайки се да успее да се промъкне покрай стаята на пияната ѝ майка, без да я чуе — напразно.

„Мислиш, че можеш да живееш безплатно тук, да се храниш тук без пари, да идваш и да си отиваш, когато искаш? Нямаш никакви умения, така че каква стойност може да имаш? Не си тръгвай, докато ти говоря!“

Сега майка ѝ беше вън от нейния живот. Вероятно завинаги. Поне беше успяла да се свърже наново със своя баща — Джек. Живееше близо до Делауеърската водна дупка33 и имаше постоянна работа. Все още градяха своите отношения. Тухла по тухла. Обаче вече усещаше основите устойчиви под краката си.

Тя прогони тези спомени и огледа старата ранчерска къща. Дали Гауер се е опитвал да се промъкне тук, за да вземе нещо? И се е подплашил, защото къщата е била действащо спално помещение за работниците, подготвящи теста „Тринити“?