Опашката на скорпиона

Още преди да ѝ се бяха обадили заради Ривърс, Кори обмисляше как да помоли Моруд за нещо. Нещо, което се притесняваше, че няма да одобри. Сега, когато изскочи тази неочаквана похвала с големината на троха, реши, че моментът е подходящ.

— Сър, има още нещо — осмели се тя.

Моруд вече беше извадил телефона си.

— Да?

Кори си пое дълбоко дъх.

— Да претърсим къщата на Гауер в ранчото.

— Мисля, че вчера беше с мен на това място — отбеляза Моруд, който вече набираше номера.

— Не, сър — отговори Кори. — Исках да кажа, че искам да проведа претърсване на къщата. Официално.

Моруд спря да набира и бавно свали телефона.

— И защо ти е, по дяволите, да правиш това?

— Защото смятам, че това е мястото, където най-вероятно ще събера още доказателства за нашия труп, сър. Радиоактивен труп.

— Видях мястото. Там са престояли неизвестен брой хора, след като са принудили Гауер да напусне. И както разбрахме, лично Дж. Робърт Опенхаймер. Също така чу от генерал Магърк, че покривът е бил сменен. Смяташ ли, че е било направено при първата поява на теч? Старата хижа е изстрадала яростта на природата и принадлежността си към армията в течение на три четвърти век.

Кори знаеше, че Моруд още не е свършил, затова си замълча и го остави да продължи.

— Но не това ме притеснява. Притеснява ме, че армията като проформа правило изисква съдебна заповед за всяко претърсване на неин имот от ФБР.

Кори беше научила и това и то беше основната причина да се колебае дали да изложи искането си.

— Суонсън, говорихме по въпроса и преди. Последно в джипа преди по-малко от дванайсет часа. Генералът беше достатъчно любезен, за да ни заведе като негови гости да видим мястото. Как мислиш, че ще се почувства, ако отговорим на тази любезност с искане за съдебна заповед?

— Сър, смятам, че във връзка с неочакваната смърт на нашия затворник и все още неизвестната природа на последния му посетител, той ще разбере необходимостта.

— И какво точно търсиш?

— Гауер трябва да е имал много важна причина да се промъкне в затворена военна база и да се скита близо до старата семейна къща. Причината може да е все още в тази къща: писма, документи, неща, пъхнати в някое чекмедже.

Моруд замълча за миг и накрая въздъхна с раздразнение.

— Трябва да проведа няколко разговора. Докато го правя, ще обмисля молбата ти. Ще я обмисля.

— Благодаря, сър.

— Още недей да ми благодариш. И дори да ти разреша да подадеш молба за съдебна заповед и тя бъде удовлетворена, генералът може да се почувства обиден, и то с право. Искам да направиш и невъзможното да не го дразниш. Тук ракетната база „Уайт Сандс“ е голяма работа.

— Разбирам.

— А сега върви да свършиш малко успокояваща канцеларска работа. Винаги съм я смятал за успокояваща. Ще ти се обадя. — След това се обърна и отново вдигна телефона.

Кори знаеше, че не бива да казва нищо повече. След като отправи кратък поглед към стаята, доскоро заемана от Пик Ривърс, сега покойник, тя се упъти към асансьора, който щеше да я свали във фоайето на болницата.

27.

Кори седеше на пътническата седалка в джипа, вятърът рошеше косата ѝ, докато пътуваха бързо през пасищата. Беше на следващия ден следобед и всичко вървеше толкова добре, колкото човек можеше да се надява. Моруд беше одобрил искането ѝ за съдебна заповед, въпреки че ѝ се ядоса в болницата. Може би беше планирал същото. А генерал Магърк не направи никакви възражения, защото я пуснаха през главния портал на „Уайт Сандс“, а охраната хвърли само бегъл поглед на представените документи. Кори се беше надявала да може да изрази своята благодарност пред генерала, но така и не го видя през краткото време, което прекара в района на главната квартира. Минута след пристигането ѝ джип, управляван от униформен войник, спря в района за посетители. Превозното средство и шофьорът бяха като клонинги на онези, които ги бяха обслужвали при първото им посещение, и сега, час по-късно, вече наближиха долината, където бе разположено ранчото.

Гледката беше също толкова впечатляваща, както и преди, с краищата на Сан Андрес, които се извисяваха зад тях. Денят беше прохладен с лек намек за настъпващата есен във въздуха. Шофьорът спря пред къщата и дръпна ръчната спирачка. Кори му благодари и слезе от джипа.

— Сигурно ще се забавя малко — предупреди го тя.

— Няма значение, госпожо — отговори войникът. — Ще ви чакам на верандата. — Изкачи се по скърцащите стъпала и седна на прашен, стар на вид люлеещ се стол, разгъна списание, което беше навил толкова стегнато, че приличаше на английска офицерска палка, и се приготви за дълго чакане. Очевидно за днес задачата му беше да я вози. Тя забеляза, че списанието е „Лодки“ — странен избор, като се има предвид пустинята, която се простираше малко по-нататък.