Опашката на скорпиона

Може би. Вероятно. Би могло, може да бъде, би трябвало. Време беше да признае, че нищо не успя да намери. Стана. Време бе да си върви.

Когато се изправи, погледът ѝ попадна върху двете рамкирани корици от списание, които висяха на стената отсреща. Рамките имаха грубоват вид на домашно сковани. Такива беше изработил и нейният баща, за да украсят къщата на колела. Кориците на списанието са били залепени с шеллак, чието лустро сега беше потъмняло и напукано.

Тя се приближи към тях. И отново мислите ѝ се върнаха обратно в къщата на колела на майка ѝ в Медсин Крийк. Тя също беше закачила няколко доста натруфени неща на стените, но не толкова безвкусни като тези. Една от кориците беше от антикварно издание на „Аризонски шосета“ — със сигурност най-скучното периодично издание, известно на човека — показваща черно-бяла снимка на кратера Сънсет в Аризона. Разпозна вулканичното образувание от снимки, направени по време на екскурзия до Гранд Каньон, когато беше в осми клас. Но тя не отиде на нея. Майката на Кори беше задраскала екскурзията като прекалено скъпа. Пази боже да ѝ свършат парите за къркане и безалкохолно…

В другата рамка бе поставена корица на „Сагърди Ивнинг Пост“ от 1936 г. Надписът под заглавието информира Кори, че илюстрираното седмично списание е основано от Бенджамин Франклин и струва пет цента. Картината на корицата вероятно беше сцена от разказа за Дивия запад вътре: мъж на кон завива иззад ъгъла на пътека в прерията, вижда тигрова гърмяща змия, извисила се заплашително над захвърлена пушка „Шарпс“ за лов на бизони, калибър 50-90.

Тази картина поне обещаваше някакво действие. Кори я свали внимателно, за да огледа отблизо рамката. Докато го правеше, пръстите ѝ докоснаха нещо, закачено отзад.

Тя я завъртя. Към задната страна беше прикрепено с целулозна лепяща лента парче хартия, почти толкова потъмняла от годините като шеллака.

Внимателно я измъкна от скривалището ѝ. Докато го правеше, лепенката се счупи на парчета и хартията падна. Хвана я във въздуха и опитвайки се да я държи само за краищата, я обърна. Беше стара черно-бяла въздушна снимка на пустинен пейзаж с долини, каньони и пороища, заснети от значителна височина.

Отиде бързо при чантата си, извади плик за доказателства с цип и плъзна снимката вътре. Направи няколко снимки отпред и отзад на рамкираната корица, както и на по-светлия правоъгълник на стената, който отбелязваше мястото, където беше висяла много десетилетия. След това закачи рамката обратно на кукичката и отново се огледа. Инстинктът ѝ подсказа, че това помещение няма повече тайни за разкриване. След още няколко мига взе чантата, прехвърли я през рамо и се упъти към входната врата и пътуването обратно до гаража на транспортната рота.

28.

В своя просторен, пълен с реликви кабинет в старата сграда на Археологическия институт в Санта Фе, Нора Кели си сложи чифт нитрилови ръкавици и внимателно издърпа снимката от плика за доказателства.

— Това оригиналът ли е? — попита тя и въпросително погледна Кори.

Агентката на ФБР, която седеше неспокойно на близкия стол, кимна.

— Исках да я видиш за всеки случай, ако репродукцията изпусне нещо.

Нора обръщаше снимката няколко пъти в ръцете си, гледаше я от различни ъгли, вдигна я до носа и подуши.

— Старовремска фотографска хартия. Дори мирише на кашер.

— Нашата лаборатория определи, че е на седемдесет или осемдесет години — отбеляза Кори. — Ще кажат нещо по-определено, когато им я върна.

Значи затова се е разбързала, помисли си Нора. Този път, когато Кори и звънна, Нора не можеше да спре работата си по завършване на анализа на разкопките в селото на пуебло Цанкави и да отиде в Албакърки без предварителна уговорка. Затова Кори беше донесла доказателството в Санта Фе.

— А това? — попита тя и посочи малкото парче стара лепяща лента, останала в горния ъгъл откъм гърба на снимката.

— Целулозна лепяща лепенка с марка „Скоч“, произвеждана от „Минесота Майнинг и Манифакчъринг Къмпани“. Приблизителна дата на произвеждането ѝ — 1940 г.

Нора кимна, без да прекъсва огледа.

— Имате добра лаборатория, щом са могли да датират лентата.

— Нашата е най-добрата.

Нора се усмихна.

— Знаеш ли защо са я нарекли лента „Скоч“?

— Нямам представа.

— Защото, когато я разработвали за пръв път, лепилото било нанасяно само по краищата, а не по цялата лента. Някой се пошегувал, че тази стиснатост е типично шотландска. Често шотландците са смятани, как да кажа, за крайно пестеливи?

— Ей, аз имам шотландски корени и ще се обидя — каза Кори и се засмя.

— През 1950-те години „Студебейкър“ дори пусна кола на пазара под марката „Шотландец“, наречена така заради ниската цена и липсата на екстри.

— Представи си някоя корпорация днес да се опита да направи нещо подобно — подхвърли Кори. — Откъде знаеш тези стари любопитни факти?