Опашката на скорпиона

Упътиха се към по-голямата могила. Когато наближиха, Нора видя дебела кирпичена стена, която беше рухнала и ерозирала и сега беше гъсто обрасла със солени храсти. В другия край се издигаше кирпичена колона — единствената част от стената, която още стоеше. Изкачиха се по могилата, подплашиха ято гарвани, които излетяха във въздуха с кряскане и грачене, преди да кацнат на един близък американски бор.

Двете жени погледнаха надолу към мястото, където някога се бе намирал корабът на църквата.

— Ей, тук някой е копал — извика Кори. — Някои от тези дупки изглеждат пресни.

— Не съм изненадана — отговори Нора. — Много археологически паметници в Ню Мексико стават жертва на иманяри. Повечето са твърде далече, за да бъдат защитавани.

— Смяташ, че са копали за съкровище? Може това да е мястото, където Гауер е намерил кръста?

— Предполагам, че е възможно да е копал тук преди много време. Трябва да има причина тази въздушна снимка да бъде скрита в къщата.

Остър звук изплющя сред руините и Нора видя гейзер прах да се издига вдясно от тях.

— Залегни! — извика Кори, но Нора вече се беше хвърлила зад вътрешния наклон на стената. Стовариха се тежко на земята между храстите, докато изтрещяха още изстрели. Един куршум се удари в стоящата кирпичена колона и по тях се посипа засъхнала глина, а другите отнесоха върховете на храста вляво от тях.

— Насам! — Кори дръпна Нора да стане и двете изтичаха зад кирпичената колона и се хвърлиха на земята зад нея.

Нора видя, че Кори извади пистолета си. Мина известно време, преди дишането им да се успокои.

— Изстрелите дойдоха от хребета ето там! — посочи Кори.

— Мамка му! Не може да са стреляли по нас.

— Напротив, точно по нас стрелят.

Нора усети как стъписването ѝ преминава в страх и паника.

— Но защо?

Кори не отговори. Вместо това изпълзя до края на колоната и надникна иззад нея през щита от храсти.

Изтрещя още един изстрел и тя се дръпна назад.

— Мамка му! Държи ни на прицел! — Провери патронника на пистолета, за да се увери, че вътре има патрон.

— Какво ще правим?

Кори поклати глава.

— Ако стрелецът иска да слезе тук, ще трябва да излезе на открито. Тук няма укритие за него.

— Ще стреляш ли?

— Надявам се, че няма да се наложи. Ако стрелям със служебното оръжие, трябва да докладвам, а направо няма да повярваш каква бумащина е това. — Не спомена, че не е особено точна, а стрелецът, който очевидно използваше пушка, така или иначе бе твърде далеч.

— И какво ще правим?

— Дай ми минутка.

Нора седеше, притиснала гръб в кирпича, докато се опитваше да овладее дишането си. Погледна към Кори, която сега се промъкваше напред, за да погледне още веднъж. Ниско приведена, тя се взря през храстите. Минаха няколко минути.

— Може да си е тръгнал — най-накрая каза Кори.

— Откъде знаеш?

— По протежение на онзи хребет видях облак прах, сякаш вдигнат от автомобил. Изглежда, се отдалечава.

— Това ми се струва малко повърхностно.

Кори свали раницата, извади яке, отчупи клон и го зави около него, а на върха закачи бейзболното си кепе. След това бавно показа чучелото иззад колоната. Първо малко, после повече.

Нищо не се случи.

— Стрелецът със сигурност щеше да го види — каза Кори. — Мисля, че си е тръгнал. — Тя замълча. — Ето какво ще направим. Ще претичаш като луда през откритото пространство и надолу в пороището.

— Ще го направя, разбира се.

— Аз ще те прикривам и ще отговоря на огъня, ако стреля. След това ще те последвам. Щом се озовем в пороището, ще сме в безопасност, защото можем да заобиколим и да се спуснем от скалната корона на каньона, където ще имаме прикритие. Мисля обаче, че стрелецът наистина си е тръгнал.

Нора надникна лично, за да огледа терена. Имаше смисъл, ако Кори беше права, че стрелецът си е отишъл.

Кори зае зад храстите стойка за стрелба.

— Готова ли си?

Нора кимна. Сърцето блъскаше в гърдите ѝ.

— Ще броя до три. Едно, две, три — давай!

Нора се стегна, след това се затича по късия открит участък и скочи в пороището. Не се чу изстрел. След миг и Кори я последва и се присъедини към нея. Дишайки тежко, двете клекнаха рамо до рамо.

— Дотук добре — промърмори Кори. — По-добре да бързаме, в случай че ни преследва.

В мълчание заслизаха по пороището приведени и притиснати към стените, докато не стигнаха до отвора в скалната корона на каньона. Спуснаха се по разхвърляни в безпорядък заоблени каменни блокове и свлачища и скоро се махнаха от хълма. Бързо, но предпазливо се затичаха покрай веригата от ниски хълмове, докато не стигнаха до Рибарската кукичка. Пробягаха каньона цепнатина, излязоха от другия край и петнайсет минути по-късно стигнаха до колата. Нора седна зад волана, а Кори скочи на пътническата седалка и дръпна вратата да я затвори. Нора даде газ, обърна колата и пое надолу по черния път.

Кори пъхна пистолета в кобура.

— Тази въздушна снимка. Доведе ни тук, а някой ни очакваше. Мисля, че ни устроиха засада.