Опашката на скорпиона

— За половината срутени църкви и изоставени селища в този край се говори същото.

— Може би, но в този случай това се споменава не в една, а в три отделни книги. Включително в тази, която вероятно е принадлежала на Гауер. — Докато говореше, Кори отвори „Ранни легенди за Дивия запад“, която беше взела от ранчото.

— Така е. — Нора започна да затваря книгите и да сгъва картите. — И какво следва? Ще говориш ли за това с началника ти?

— С Моруд? — Кори поклати глава. — Ще каже, че е твърде измислено. През последните няколко дни изпитвах късмета си докъдето посмях. Първо трябва сама да проверя. Ако открия нещо важно, мога и по-късно да го включа.

— Звучи добре — съгласи се Нора, — но това те изправя пред проблем. Как ще стигнеш до каньона Анзуело? Няма да го намериш и след милион години. Дори новият ти приятел Уотс… — Тя рязко спря. — О, не!

— Сама се вкара в капана — изкиска се Кори. — Благодаря. Ще ми е много приятно да ме заведеш там.

Макар библиотеката да беше полупразна, яростният отговор на Нора накара всички да обърнат глави.

29.

Паркираха колата в края на разбития път и слязоха. Дългият черен път, който се виеше из планинската пустош, беше свършил до една площадка в края на каньона. Въздухът беше свеж и ухаеше на пелин и цъфнали парички. Пухкави бели облаци бяха подкарвани от хладния вятър и хвърляха бавно движещи се сенки върху пейзажа.

Бяха пътували до каньона с колата на Нора, тъй като Кори нямаше право да ползва служебна кола, защото не изпълняваше официална задача, пък и беше неделя.

— Доста е хладно — отбеляза Кори, докато се оглеждаше.

Нора извади телефона си и включи джипиес приложението.

— Излиза, че сме на около три километра и нещо от руините.

Метнаха на гръб раниците и закрачиха по едва забележимата пътека. Тя се спускаше с остри завои в каньона, след това започна да върви по протежението на пресъхнало речно корито, което се извиваше по дъното му. Докато се движеха по нея, каньонът започна постепенно да се стеснява, а стените да се извисяват по-високо и страховито.

— Никога досега не бях виждала каньон цепнатина — призна Кори.

— Много са внушителни, но може да бъдат и опасни. Преди години в Юта ме настигна порой в каньон цепнатина. Беше най-страшното преживяване в живота ми.

— Как се случи?

— Ръководех разкопки на праисторическо скално жилище. До него можеше да се стигне през каньон цепнатина. Изля се порой, шумен и силен като дузина товарни влакове… — Тя замълча изведнъж, питайки защо, за бога, разказва тази мъчителна история, и то на някакъв агент на ФБР? — Както и да е — добави бързо, — днес няма вероятност да вали. Вече проверих. А руината, при която отиваме, не се намира в каньона цепнатина, а над него.

Стените на каньона около тях се стесняваха рязко и хвърляха прохладна сянка. Въздухът миришеше на пясъчник, а отгоре идваше непряка светлина, която покриваше скалите с топъл блясък. Нора си помисли, че прилича малко на влизане в пещера.

— Какво знаеш за това място? — попита Кори.

— Както вече споменах, испанците изграждат тук мисия в село на пуебло, наречено Цигума. Говорещите тева пуебло се включват в бунта и разрушават църквата. Оттогава мястото е изоставено и никой не му обръща внимание… може би с изключение на иманярите. Не се смята за важно от археологическа гледна точка.

Вече бяха стигнали до сърцевината на каньона. Голите каменни стени се извиваха насам-натам, полирани от безброй порои, а земята под краката им беше от чист пясък.

Кори протегна ръце.

— Виж, мога да докосна двете страни. Удивително!

— Тази част е така наречената Рибарска кукичка — каза Нора. — Когато излезем от другия край, има пътека, която се изкачва до плоския връх на хълма, където са руините.

След осемстотин метра каньонът отново се разшири и светлината започна да прониква в сумрака. Каменните стени изчезнаха и те излязоха сред поредица ниски хълмове с плоски върхове.

— Не мога да спра да си мисля — поде отново Кори, — че може би Гауер е намерил кръста, когато е търсил съкровището. Може би в руините на тази мисионерска църква.

— Съмнявам се. Много сме далеч от Хай Лоунсъм.

Пътеката пресичаше дъното и се катереше по един хребет към върха на хълма. Беше кратко, стръмно изкачване, след това минаха през венец от скали, увенчаващ каньона, преди да излязат горе на равното.

— Това е — обяви Нора. — Руината е ето там вдясно.

— Нищо не виждам.

— Виждаш ли мястото, където растителността се променя? Там, където върху купчини камъни и пръст растат кактуси и солени храсти37? Това е.

— Къде е църквата? — Кори свали раницата от гърба си и извади копие от снимката. Нора надникна през рамото ѝ към голямата могила.

— Това е църквата. Личи си по очертанията.

Кори прибра снимката и двете навлязоха сред руините. Навсякъде се търкаляха чирепи от съдове и късчета кремък, смесени със строшени парчета каменна зидария и разхвърляни мравуняци.

— Виж това! — Кори вдигна боядисан чиреп.

— Много е хубав, но трябва да го оставиш обратно — посъветва я Нора. — Не трябва нищо да пипаме.

— О, съжалявам. — Кори го остави на земята.