Опашката на скорпиона

— Искаш да кажеш, че снимката е била подхвърлена? Че са искали да я намериш? — Нора обмисляше тази възможност известно време. — До къщата на Гауер няма достъп никой, освен армията. И на всичко отгоре как са могли да знаят, че ще дойдем днес? Или че въобще ще дойдем? Никой няма да сложи на пост стрелец за постоянно.

— Мисля, че армията я е подхвърлила. Още когато видях Магърк, не ми хареса. Не бих се учудила, ако е наредил да ни следят.

— Да ни следят и да стрелят по нас?

— Може би.

— Но защо?

— Не знам.

Нора се поколеба. Предположението ѝ се стори прекалено изсмукано от пръстите, чак до параноя. Кори имаше свръхдейна фантазия и бе развила безпричинно недоверие към Магърк.

— Няма смисъл в това — заяви тя. — Помисли. Какъв може да е мотивът му? Убийството на федерален агент е съдбоносна стъпка, ще предизвика буря и ще привлече внимание. А подхвърлянето на снимката? Откъде би могъл да знае, че ще погледнеш зад картината, ще я намериш, ще разбереш къде е мястото и ще решиш до го провериш? И откъде би могъл да знае кога? Не забелязах да ни следят. И накрая, ако там горе беше истински военен снайперист, щяхме вече да сме мъртви. Той беше само на деветдесет или може би на сто и петдесет метра от нас. Обаче куршумите от изстрелите му попадаха най-малко на три метра от нас. Може да е бил някой късоглед ловджия. Или човекът, който е изкопал онези дупки — просто се е опитвал да ни изгони от неговия „парцел“. Възможно е и да е просто някой луд. Нали знаеш, има много такива, крият се в малките си убежища из пустошта.

Кори запази мълчание, после каза:

— Това са разумни доводи. Мисля, че просто не харесвам генерала. Изглежда ми… не знам. Някак си прекалено мил.

— Би ли предпочела да е някой гадняр?

Кори поклати глава.

— Ще докладваш ли за случилото се на ФБР? — попита Нора.

— Божичко, не. Би отворило кутията на Пандора. Ще ме вкара в беда, защото съм дошла тук през почивния си ден без разрешение, при това с цивилен.

— Тогава какво ще правим?

Кори изду устни.

— Ще помоля шериф Уотс да дойде тук. Той е специалист следотърсач, поне така твърди. Може би ще успее да разбере какво става. Досега се оказа много полезен.

Нора се усмихна.

— Освен това е и много сладък.

— О, я млъквай — тросна се Кори. — Можеш да дойдеш и ти като моя бавачка.

30.

В стаята на секретарката нямаше никого, а вратата на кабинета беше леко открехната. Кори почука.

— Влез — чу се силният глас на Уотс.

Кори бутна вратата и влезе. Досега не беше идвала в кабинета на Уотс и се изненада. Отвън сградата изглеждаше приятна, макар и малко аскетична, но кабинетът на шерифа се оказа подобен на хижа в планината с панели от възлести борови дъски, на които бяха окачени няколко малки навахски килими. Главата на елен висеше над тухлена камина. Бюрото беше спретнато като новобранец, а покрай стените бяха подредени картотеки.

— Ей това се казва приятна изненада — усмихна се Уотс и стана. — Специален агент Суонсън и доктор Кели. И то в прекрасна понеделнишка сутрин. Идвате точно навреме, защото тъкмо смятах да отида да обядвам. Какво мога да направя за вас? — Прекара пръсти през къдравата си коса. — О, извинете, трябваше да ви поканя да седнете.

— Благодаря — отговори Кори и двете седнаха. Той последва примера им.

— Някакво развитие? — попита Уотс.

— Да — потвърди Кори, — но може ли засега да остане поверително?

Уотс кимна. Скръсти ръце и се наклони напред, а на лицето му се изписа интерес и готовност да слуша.

— Познавате ли каньона Анзуело?

— Чувал съм за него. Долу при Пай Таун?

— Точно така — намеси се Нора. — Над каньона се намира разрушено селище на пуебло, наречено Цигума.

— Никога не съм бил там.

Кори се поколеба, после извади снимката от една папка и я сложи пред Уотс.

— Това е въздушна снимка на мястото.

Уотс я вдигна.

— Изглежда стара.

— Датирахме я около 1940 г.

— Значи това е каньонът Анзуело?

— Да — потвърди Нора и посочи снимката. — А това е местоположението на старата мисионерска църква в Цигума. Разрушена е по време на индианския бунт.

Уотс кимна.

— Откъде я взехте?

— Извадих съдебна заповед за претърсване на къщата на Гауер — обясни Кори. — Беше залепена за задната част на стара картина.

— Интересно.

— Затова вчера следобед — продължи Кори — отидохме там.

— Намерихте ли нещо?

Кори преглътна.

— Нямахме време, защото по нас стреляха.

Уотс едва не скочи от стола.

— Стреляха по вас?

Кори му разказа историята. Още преди да стигне до края, Уотс стана от бюрото и взе шапката си.

— Да вървим.

— Ами обядът?

С махване на ръка Уотс го задраска.

— Нали сте видели откъде идват изстрелите? Можем да се обзаложим, че е оставил следи, а може би и други улики. Трябва да стигнем там, докато са още свежи.

Нахлупи шапката на главата си, откачи колана с револверите от куката и го закопча на кръста си.

— Ще вземем моята кола.

Стигнаха до края на каньона, когато слънцето мина през зенита си и скалите хвърляха малки сенчести кръгове върху подножието си.

Уотс разгледа електронната карта на екрана на смартфона.