Опашката на скорпиона

Младши сержант Антонио Роман седеше зад волана на своя камион М-107939, вторачен през прашното предно стъкло в празния терен наоколо. Някак си успяваше да бъде едновременно мрачен и суров: прах, пясък и набола прерийна трева, а не много далеч се виждаха ниски планински върхове. Заобикаляха го други превозни средства: два командни модула М-1113, два товарни М-1123 и една платформа М-1079А. Пред камионите беше издигнат временен команден център, а в него пет-шест души от неговия взвод довършваха задачата, която им бяха спуснали толкова неочаквано. До центъра имаше ремарке с пневматичен катапулт, който в момента беше празен.

Радиостанцията му изграчи:

— Танго-едно, Танго-едно, говори Виктор-девет-девет, край.

Това беше специалист трети клас Хъдзън, пилотиращ дистанционно „Нощен страж“. Дори тук, навътре в ракетния полигон, където наоколо нямаше никакви врагове, Хъдзън обичаше да си играе на войник. Роман взе микрофона на радиостанцията:

— Говори Танго-едно, слушам.

— Последният подход отрицателен. Искам разрешение да легна на обратен курс.

— Получи ли всички данни за завоюване в надлежния ред?

— Всички данни са надлежно получени, сър.

— Добре, Виктор-девет-девет, разрешението е дадено. Кацни и обезопаси. Танго-едно, край.

— Разбрано, Танго-едно, да приземя и обезопася. Край и изключвам. — Радиостанцията потъна в мълчание.

Роман въведе няколко бележки в таблета си, след това отново се загледа навън в пейзажа. Минаваше четири часът и слънцето висеше ниско над планините в далечината. Макар че нямаше да го каже на своя екип, бе обзет от нетърпение да завършат това тъпо учение и да се върнат в базата. Тази вечер щяха да дават последния епизод от „Западен свят“ и той не възнамеряваше да го пропусне.

За хиляден път Роман се запита защо старецът се беше разпалил толкова. Като във всяка друга военна база, и в „Уайт Сандс“ също се провеждаха учения и проверки, планирани и непланирани. Обаче през последните няколко дни в базата витаеше усещането все едно я мобилизират за участие в десанта в Нормандия. Провеждаха се разузнавателни мисии за предстоящи бомбардировки; обновяване от въздух на стратегически обзорни карти с ултрависока резолюция и дори ръчно издирване на неизбухнали муниции. Роман знаеше, че през годините в „Уайт Сандс“ са се правели оръжейни изпитания, но после са провеждани внимателни издирвания и сега изглеждаше излишно да се търсят така подобни муниции през двайсет и първи век. Обаче най-изненадващо беше днешното учение: на неговия екип беше възложена задачата да използват РК-7 — безпилотник за тактическо разузнаване и наблюдение, за да издирват неизправна ракета, паднала в района на връх Викторио. И не всеки РК-7 дрон, а „Нощен страж“ — най-новият модел, оборудван с радар със синтетична апертура (CAP)40

, нискочестотен сонар и сателитна връзка за контрол извън линията на видимостта. Това беше единственият такъв дрон в базата и Роман знаеше почти със сигурност, че не е предназначен за такива обикновени задачи. Друг безпилотник, по-обикновеният модел РК-7А, лежеше на ремаркето зад едно от хъмвитата, като мярка срещу възможни повреди.

Роман остави таблета настрана и погледна към хоризонта, където малката точка, която беше завръщащият се „Нощен страж“, бавно растеше в избледняващата светлина. Може би нещо ставаше сред чиновете много над неговото равнище на заплащане. Възможно беше всички бази да провеждат много учения и проверки. Поне това си беше казвал до днес — политиката в света навън не го интересуваше особено. Обаче това издирване на изгубената МИМ-2341… засечката се беше случила преди няколко месеца и заключението беше, че преднамерено се е саморазрушила, докато е била във въздуха. Освен това беше почти напълно сигурен, че ракетата не се беше насочила в тази посока.

Сега „Нощен страж“ вече беше близо — това нещо със сигурност можеше да лети — и видя специалиста Хъдзън в командния модул, с ръце, заети с джойстиците, докато го маневрираше за кацане. Докато надзираваше ставащото от хъмвито, Роман остави настрана предположенията си. Генералът не беше лош, що се отнася до командващите офицери. Роман не беше чувал за човек, който да няма никакви странности. Може би това беше нужното условие, за да командваш. Магърк не беше някакъв дребнав тиран и не се надуваше като някой тенекиен Хитлер. Роман никога не го беше виждал да се ядосва. Ако ексцентричността му беше неговата страст към ядрената история — в това нямаше нищо лошо. Всъщност щеше да обясни слуховете, че Магърк специално е поискал да бъде назначен за комендант на базата преди около осемнайсет месеца. Не можеше да се каже, че това е умен ход за кариерата, защото обикновено подобни постове бяха предвидени за полковници. Обаче Роман би предпочел по-скоро някой, който…

Мислите му бяха прекъснали от някакво движение в страничното огледало. Беше малък конвой — два джипа очевидно се приближаваха откъм базата. Мамка му, какво ставаше? Ленивото му любопитство се превърна в своята противоположност, когато видя звездата, изрисувана на вратата на водещия джип.