Опашката на скорпиона

Той скочи от камиона, когато двата джипа стигнаха до него и вдигайки голям облак прах, рязко спряха. „Нощен страж“ вече беше кацнал и екипът на Роман преустанови действията си по докарване на ремаркето му, за да се вторачи с изненада в джипа на генерал Магърк.

Роман забеляза, че във втория джип се возят двама военни полицаи. Зад волана на първия беше административният помощник на Магърк — лейтенант Удбридж. Тя слезе от джипа с почти императорска внушителност, след това бавно завъртя слабото си тяло, докато не се озова лице в лице с Роман. С високите си скули, съвършената медна кожа, кехлибарени очи и пълни устни приличаше на египетска кралица. И като истинска кралица, самото ѝ присъствие предизвикваше страх — Ин към Магърковия Ян. Двамата военни полицаи останаха във втория джип, чийто двигател работеше на празни обороти.

Единственият човек, който се движеше бързо, беше генерал Магърк. Слезе от първия джип и бързо се приближаваше. На лицето му имаше изражение, което Роман не помнеше да е виждал преди. Затова бързо застана мирно и козирува, обаче Магърк го отмина и спря пред специалист Хъдзън.

— Докладвайте — нареди той рязко.

Хъдзън, който не беше свикнал да общува с генерала, се изправи.

— Сър?

— Докладвайте!

Хъдзън преглътна и рапортува:

— Сър, мрежата от координати беше проверена, без да бъде установен положителен резултат.

— Дайте да видя тази мрежа. — Магърк взе таблета от специалиста, вторачи се в него, почука няколко пъти по клавиатурата.

— Проверили сте само от секции В-12 до Г-14.

— Да, сър. Такава беше оперативната заповед.

— Това е по-малко от половината на тези геоложки формации! — възмути се генералът и махна към връх Викторио.

— Сър, балистиците казаха, че ако ракетата МИМ-23 е паднала, това може да е станало само от тази страна на…

— Не ме интересува какво говорят балистиците! — обяви генералът. Не беше повишил тон, но руменина започна да пълзи по лицето му, докато не стигна линията на косата. — Може ли компютър да предскаже пътя на ракета, която се е отклонила от курса?

— Не, сър.

— Може ли да ми кажете със сигурност, че ракетата не е паднала откъм далечната страна на тази формация?

— Не, сър.

— Тогава претърсете и другата страна! И увеличете радиуса на обследване с три километра, после ми пратете резултатите.

— Сър… — беше започнал Хъдзън да казва нещо, но Магърк вече се беше завъртял на пети и се връщаше към джипа. Когато мина край Роман, го изгледа яростно.

Всичко се беше случило толкова изненадващо и неочаквано, че Роман не намери време да реагира. Генералът се качи на джипа, Удбридж го последва, двете превозни средства обърнаха и се понесоха бързо обратно към базата. Гневното присъствие на генерала тук, за да управлява ръчно една рутинна мисия, беше необичайно. Това не беше просто старчески каприз, а изригване на вулкан.

Роман почувства, че някой застана зад него.

— Сър? — Беше Хъдзън. — Ние изпълнихме параметрите на издирването, които бяха посочени от…

— Чу генерала — прекъсна го Роман. — Параметрите бяха променени. Ще се върнем тук утре в шест кула нула и ще разширим издирването в съответствие с новите заповеди.

33.

Този път, когато Кори Суонсън приближи колата до хижата от греди с ламаринен покрив, Джеси Гауер вече я чакаше на предната веранда. Тя слезе от колата, промъкна се между отпадъците в двора и спря в подножието на първото стъпало.

Мъжът, доколкото можа да определи, все още носеше опърпаните дрехи от последния път и сега гледаше към нея, седнал на един от старите столове на верандата. Може би причината беше в нейното въображение, но сякаш русата му коса беше измита и сресана. И определено се беше избръснал.

— Получих вашите съобщения — каза тя. — И двете.

Джеси Гауер беше оставил тези съобщения в гласовата поща в службата ѝ, и двете съдържаха въпрос за напредъка на разследването и златния кръст. Той не отговори.

— Може ли да се кача?

Гауер ѝ махна да се качва и тя се настани на един от столовете.

Поседяха около минута в мълчание и се гледаха. Кори си мислеше за суровите си думи на сбогуване при последната им среща. Неочаквано бяха изригнали от някакво място дълбоко в нея. Може би причината беше фактът, че в Гауер видя нещо от своята майка: пристрастена, погълната от себе си, гневна на света. По-неприятното беше, че можеше да види себе си… по-точно каква можеше да стане.

— Вижте — започна тя, — не съм тук, за да ви разпитвам или да претърся къщата, или да ви арестувам. Тук съм като човек, който разследва онова, което се е случило с вашия прадядо. Имаме една и съща цел. Няма нужда да бъдем врагове. И още нещо… — Тя замълча. — Съжалявам, за нещата, които казах. Имам предвид, когато си тръгвахме.

Джеси Гауер изслуша малката ѝ реч, без да промени изражението си.

— А кръстът?