Опашката на скорпиона

— Все още е доказателство. Беше намерен до тялото му на федерална земя. Нито аз, нито някой друг може да направи нещо в момента. Когато разследването свърши, ще видим каква е възможността да го дадем на вас. Също ще е сложно, защото има закони, които управляват такива неща. Освен това… — Тя се поколеба и се запита дали да му каже, че е радиоактивен. Но не, тази информация беше строго секретна. — Обещавам да направя каквото мога.

Гауер изслуша и това изявление. Тя усети, че между телефонните обаждания беше имал време да обмисли всичко.

— И аз нямах намерение да се държа толкова лошо — изтъкна той. — Просто… — Махна към двора, приличащ на прашно сметище, към ръждясващата железария и потискащото усещане за изгубени мечти. Кори веднага разбра. Да учиш в университет от Бръшлянената лига след трудно детство трябва да е било като обещание за прекрачване в един по-добър свят. Обаче този свят се беше разпаднал и сега той бе отново тук, по-зле откогато и да било.

— Аз израснах в Канзас — каза тя, — в град не по-голям от това място. — Тя млъкна. — Не исках да…

— Не, права сте. Грозно е. — Джеси въздъхна. — За мен Кеймбридж беше откровение. Нямах представа, че светът може да е толкова зелен.

— Зеленото невинаги е много прекрасно — възрази Кори. — Израснах заобиколена от пшеничени ниви. Като дете си мислех, че продължават до безкрай. Един зелен ад.

Поседяха известно време в мълчание. После Гауер се размърда.

— Искате ли чаша вода, или нещо подобно? Съжалявам, наистина нямам…

— Не, благодаря, всичко е наред. — Отново настъпи мълчание и те оглеждаха запустението. Тогава Кори си пое дълбоко дъх, защото взе решение.

— Вашият прадядо е бил убит при изпитанието „Тринити“ — каза тя. — Смятаме, че вероятно е излязъл да търси находки в пустинята Хорнада дел Муерто. Бил е застигнат от взрива. Успял е да се върне обратно в своя лагер в Хай Лоунсъм, но е умрял скоро след това.

— Мили боже! — Докато тя говореше, лицето му се беше превърнало в маска от шок и неверие. — Казвате, че е бил заровен там от времето, когато са изпитали бомбата?

— Да. Смятаме, че сме открили бивака му. В момента се проучва.

— Научихте ли нещо повече за кръста?

Кори се поколеба. Не искаше да събужда твърде голям интерес у него, след като още никой не знаеше дали изобщо е възможно да предяви претенции за кръста.

— Той също е облъчен, защото е бил у прадядо ви, когато е избухнала бомбата. Нямаме много информация за него, освен че е стар и ценен. Може да е бил собственост на някой испански свещеник мисионер, който е работил по тези места.

— Колко е облъчен?

— Сега вече радиацията е отслабнала. Около дозата, която ще получите, ако летите на 10000 метра височина.

Джеси се облегна с въздишка.

— Значи не сте намерили джобен часовник у него?

— Не. Защо питате?

— Изглежда странно, че е носил златен кръст, но не и своя часовник. Това беше един от двата предмета негова собственост, за които го беше грижа. Прочуто семейно наследство, предавало се у фамилията Гауер в продължение на няколко поколения. Обаче изчезнал с него. Поне така казваха. — Той замълча, размишлявайки. — Златен кръст. Испански. Това със сигурност звучи като съкровище. Смятате ли, че може да е намерил съкровището на връх Викторио, преди да умре?

Кори не отговори. Джеси много бързо сглобяваше пъзела. Може би дори прекалено бързо. Защо изобщо беше дошла тук отново? Отчасти в отговор на неговите обаждания. Обаче инстинктът ѝ подсказваше, че той знае повече, отколкото им беше казал.

В тишината се чу кудкудякане откъм кокошарника.

— Пертелота! — извика Джеси. — Чудесно! — Обърна се към Кори. — Това е вечерята ми.

— Пертелота?

— Ами да. Разпознавам всички кокошки по тяхното кудкудякане. Те са ексцентрични малки зверчета.

— За бога, откъде взехте това име?

Гауер мълчаливо сви рамене.

— Остатъчен ефект от моето образование. Наименувах много неща в това старо ранчо на откъси от английската литература, докато седях на същата тази веранда. От нямане какво да правя. Шантиклер и Пертелота са петел и кокошка от „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър. Пертелота беше любимката на моя петел, докато той не изчезна. Мисля, че някоя миеща мечка му е видяла сметката. Кръстил съм и останалите кокошки. А кокошарникът е Кентърбъри. Онова старо очукано дърво пък е Чайлд Роланд от поемата на Байрон42. На мен ми прилича на стар рицар, на когото не е провървяло особено. А цялото пространство между пътя и оградата е Пустата земя. — Той направи пауза. — Мисля, че не е нужно човек да е чел Елиът43, за да знае това.

Кори слушаше този водопад от думи с нарастваща изненада. Джеси Гауер явно имаше мозък. Изпита неочакван подтик да го попита за неговия роман, но последния път тази тема не беше приета много добре. Затова посочи небрежно към затворената стара барака за инструменти, чиито прозорци бяха заковани със стари дъски.

— А как наричате нея?

— Никак — отговори бързо Гауер. Той се затвори толкова рязко, та Кори разбра, че е казала нещо не на място. Затова смени темата и продължи:

— Този джобен часовник, който споменахте. Може ли да ми разкажете повече за него?