Опашката на скорпиона

От една страна, разкопките бяха минали прекрасно и много по-бързо, отколкото беше очаквала. Радваше се за това. Макар Уайнграу да не възрази да си вземе още отпуск от института, сега не изглеждаше толкова ентусиазирана от отсъствието ѝ. Аделски беше свършил отлична работа при разкопките на Цанкави, но заради нейното отсъствие беше неизбежно да изостане малко от графика. Пък и се чувстваше притеснена от вниманието, което през това време се отделяше в института на Конър Дигби. Той беше поел временно някои от нейните административни задължения и като че ли се справяше добре с работата.

Нора поклати глава и прогони тези мисли. Беше изкарала десет години в този институт, а Дигби бе там едва от няколко седмици. Той беше пет години по-млад от нея, досието му с публикации не беше лошо, но не можеше да се сравнява с нейното. Нямаше начин да бъде издигнат преди нея. Беше дребнаво и дори някак параноично да се тревожи за това.

Тя отново насочи вниманието си към разкопките. Повечето от нещата, които откри, бяха заснети, опаковани и прибрани. Включително един много необичаен предмет, който тя разпозна като индиански медицински вързоп44. В единайсет часа Скип и тя успяха да завършат работата, която първоначално беше преценила, че ще ѝ отнеме два дни. И като капак резултатите бяха вълнуващи. Онова, което откриха, щеше да преобърне първоначалните идеи. То щеше, помисли си тя със задоволство, напълно да промени всичко.

Скип прибра последните инструменти, след това затвори капака на кутията с оборудването.

— Какво ще кажеш за няколко ледени, за да отпразнуваме?

Нора се усмихна. Скип никога не пропускаше възможността да отвори бира, но трябваше да признае, че тази вечер бе особено подходяща.

— Няма да откажа.

— Идват на мига.

— Хайде първо да закрепим това — предложи тя.

— Ти си началникът.

Двамата станаха и опънаха голям брезент над разкопаното място, като внимателно го закрепиха за земята с колчета. След това се прибраха в своя бивак на около петдесет метра от разкопките. Нора беше доволна, че вятърът най-сетне утихна и щяха да се насладят на вечерта, без да се налага да дишат прах.

Скип порови из хладилната чанта и се върна с две бутилки „Драконово мляко“, по чиито стени още имаше малки парченца лед. Отвори ги тържествено и подаде едната на Нора. След това седна до нея с кръстосани крака. Вдигна бутилката и обяви тост:

— Наздраве за удивителните разкопки!

Чукнаха се.

— И така — поде Скип, — какво мислиш за всичко това?

— Ами — започна Нора, — първо, очевидно е, че Гауер е имал партньор, тъй като в изгнилата палатка открихме две постелки за спане. А от количеството дървени въглища в огнището и от обема на отпадъците в ямата съдя, че са прекарали тук доста време. Може би две седмици.

Скип кимна.

— А медицинският вързоп?

Бяха го намерили в рухналата палатка. Беше от еленска кожа, с ресни, силно сбръчкан от дъждовете и годините. Нора го разгъна внимателно и извади нещата от него: праисторически върхове на стрели за лов на птици, малък ахатов фетиш на вълк, сладка трева с мъниста, вързоп от малки пера и градински чай, и пет малки кожени кесии с изсъхнала пръст.

— Вероятно е принадлежал на неговия партньор — рече тя, — което значи, че е бил индианец. Бих предположила, че е апах.

— Откъде знаеш? — попита Скип.

— Наричат се вързопи с планинска пръст. Четири от тези малки кесии съдържат пръст, събрана от върховете на четирите свещени планини, а петата е пълна с пръст от родния край на човека, на когото принадлежи. Само апахите и навахо правят подобни вързопи. Не бих се изненадала, ако партньорът на Гауер е бил мескалеро. Всички тези земи наоколо са били тяхното родно място.

— И къде е отишъл този партньор?

Нора замълча, докато размишляваше. След малко отговори:

— Този партньор трябва да е тръгнал много бързо. Щом е оставил този вързоп с планинска пръст, навярно е изпаднал в паника. И така не се е върнал да го потърси. — Тя замълча пак, за да отпие нова глътка от силната бира. — Благодарение на днешните открития мисля, че можем да съставим по-ясен отчет за последния ден от живота на Гауер.

Скип потърка мелодраматично ръце.

— Страхотно!

Слънцето беше потънало зад планината Азул и червеникава мъглица заля пустинята в нейното подножие. Черни облаци се приближаваха бързо, оставяйки само тънка ивица светло небе над планините, но тя също скоро изчезна. Нора виждаше светкавици да проблясват отвъд планината, твърде далеч, за да стигне гърмът до тях. Беше една от онези вечери, които човек възприема като мрачни и застрашителни, все едно наближава краят на света. Температурата започна чувствително да спада след залеза на слънцето.

— Хайде да запалим лагерен огън и след това ще ти разкажа моите теории.

— Става. — Скип отряза с ножа си малко трева и пелин за подпалки и след миг огънят лумна, хвърляйки кръг топла светлина сред засилващия се мрак.

Нора започна да говори:

— Датата е 15 юли 1945 г. Гауер и неговият партньор…

— Чакай малко. Трябва да кръстим някак неговия партньор. Иначе не може да се получи история.

— Добре, да го наречем Х.