Опашката на скорпиона

— Не, това не е хубаво. Много е клиширано. — Скип се замисли. — Да го наречем А. — от апах.

Нора завъртя очи.

— Те са лагерували тук в продължение на няколко седмици. Търсили са нещо в Хорнада дел Муерто или в предпланините на Сан Андрес.

— Съкровище! — извика Скип и отвори друга бира.

— Може би. Или забравен рудник. Или нещо ценно, оставено в старата къща на Гауер в ранчото. Както и да е, лагерували са тук. Вероятно от бивака им се е разкривал същият пейзаж, който и ние гледаме в момента. Може да е била вечер като тази, когато черни облаци са се носили по небето и е наближавала буря. Четох за опита „Тринити“ и се оказва, че са го забавили заради преминаването на гръмотевична буря.

— Сигурно са се притеснили да не би гръмотевица да удари бомбата и така нататък. — Очите на Скип блестяха на светлината на пламъците.

— Сигурно. А Гауер е бил в пустинята и е яздел своето муле. А. е бил в лагера и го е чакал да се върне. Междувременно проектът „Манхатън“ бил на път да достигне кулминацията в своята свръхсекретна работа, като се изпробва първата атомна бомба.

Спуснала се нощта и минали часове. По случайност пътят на Гауер го отвел близо до мястото на взрива. Бомбата лежала на върха на висока трийсет метра метална кула, окабелена и готова да избухне. Учените били в своите бункери, където чакали да отмине гръмотевичната буря. Накрая, малко преди разсъмване, времето се оправило. В пет и двайсет и девет сутринта бутонът бил натиснат и бомбата се взривила. Тестът бил голям успех, като изключим факта, че Гауер е попаднал в покрайнините на взрива. В лагера А. бил на първия ред и е видял експлозията: бивакът гледа право към мястото на опита. Ето оттук има чисто зрително поле към мястото на „Тринити“. — Тя посочи към смътно различимия простор между планините, изпълнен с пурпурни сенки. Потръпна, докато гледаше в празната, преследвана от демони пустиня, където се беше случило едно от най-важните събития в човешката история.

— Сигурно си е изкарал ангелите — предположи Скип.

— Това е чисто омаловажаване. Можеш ли да си представиш какво е изпитал А., когато е видял проблясването на по-ярка от слънцето светлина? А след това чудовищното огнено кълбо с размерите на град, което се е понесло нагоре към небето. Плюс изгарящата горещина. Минута по-късно взривната вълна го удря, заедно с ужасяващия рев от експлозията. Никога преди това в историята на света не е виждано подобно нещо. Дори учените, които са знаели какво може да очакват, са били смаяни от видяното и не знаели какво да кажат. Опенхаймер го сравнява със сиянието на „хиляда слънца“.

Тя замълча, без да отмества поглед от пустинята.

— Гауер е бил тежко ранен. Извадил е късмет, че очите му не са се стопили, както се е случило с мнозина, които са гледали взрива на бомбата в Хирошима.

— Какво мислиш, че е направил А., след като е видял експлозията?

— Какво би могъл да направи? Чакал връщането на своя партньор. Помисли си само колко смелост е била нужна да остане на място. Вероятно са минали десет или повече часа, преди Гауер да се довлече обратно до Хай Лоунсъм. И какво е видял А. тогава: Гауер кървял, кожата, изгоряла до червено, се белела на ивици, косата и дрехите му били опърлени. Мулето сигурно също е било в кръв, а козината му прогорена. И човекът, и животното получили силна доза радиация и вече умирали. Един от симптомите на радиационно отравяне е силно психично объркване и изгаряща, неутолима жажда. Затова Гауер е вилнял като луд. А. се е опитал да помогне, но партньорът му скоро умрял. Най-вероятно пищейки от болки.

— Мили боже!

— Дори не мога да си представя какво си е мислил А.: първо е станал свидетел на експлозията, а после неговият партньор се е превърнал в бърборещо, обелено чудовище. Вероятно му се е сторило дело на дявола.

— Откъде знаеш, че А. не е духнал на мига, щом е видял експлозията?

— Както вече казах: не би оставил своя партньор. Пък и е бил вярващ човек. Не християнин, но е почитал традициите на апахите, както свидетелства медицинският вързоп. Във вярванията на апахите е задължително да погребеш мъртвите. Това е свято задължение. Затова А. не е имал друг избор, освен да погребе своя приятел и партньор, което и направил.

— Значи смяташ, че Гауер е бил погребан преднамерено?

— Да, и се ядосвам, че не го осъзнах по-рано. А. не е претърсил тялото, затова не е научил, че Гауер носи златен кръст… а дори да го знаел, явно не го било грижа.

Скип хвърли още няколко клона в огъня и той отново се разгоря, отблъсквайки обкръжаващия ги мрак.

— Значи го е погребал в мазето?