Опашката на скорпиона

— Да, защото там вятърът е натрупал пясък, който е мек и лесен за разкопаване. Сега разбирам защо тялото беше в такава странна прегърбена, почти зародишна поза: това е традиционната погребална поза на апахите. Протегнатата ръка сигурно просто се е изплъзнала, когато А. е пуснал тялото в дупката. Веднага щом Гауер бил в земята, А. побягнал. Изпълнил е своя дълг, но това не означава, че не е бил уплашен. Напротив, толкова го било страх, че зарязал всичко — вързопа с планинска пръст, палатката, постелките и останалите неща, които открихме в бивака. Но… направил е и нещо друго, преди да си тръгне. Убил мулето, за да го спаси от мъките му. Никога повече не се е върнал. Може би е умрял, преди да успее да го направи. В противен случай този вързоп с планинска земя нямаше още да е тук.

— Какво се е случило после с него?

Нора помълча малко.

— Всичко това се е случило преди седемдесет и шест години, така че А. вероятно е мъртъв така или иначе. Но не е нужно да си пророк, за да се сетиш, че случилото се е променило живота му.

— Чудя се дали е казал на някого?

— Съмнявам се. Преминавали са незаконно през затворен военен район. Изчезването на Гауер така и не е било обяснено. Сигурна съм, че е отнесъл тайната си в гроба.

— Уха! — Скип допи бирата. — Нали знаеш, че зловещите истории ме карат да огладнявам. Вечеря?

— Разбира се.

Една почти пълна луна надникна над хребетите вляво от тях и над планината, възползвайки се от краткото раздалечаване на облаците.

— Още една бира? — предложи Скип.

— Не. Всъщност да, защо не?

Седяха край огъня на сгъваеми столове. Скип приготви дървените въглища и хвърли няколко пържоли на грила заедно с люти чушлета поблано и царевица. Няколко минути гледаха как всичко цвърчи. След това Скип обърна с щипките пържолите и чушките. Изведнъж замря, изправи се и обърна глава към изгряващата луна.

— Току-що видях силует — каза той тихо. — Движеше се по онзи хребет там на фона на лунната светлина.

Нора също стана и погледна.

— Какъв силует?

— На човек.

— Сигурен ли си, че не е било животно?

Скип примижа към неясната луна, която вече изчезваше зад носещите се плавно по небето облаци.

— Възможно е. Обаче ми се стори твърде висок и тънък за животно.

Нора огледа планинските хребети, които сега бяха черни в сенките.

— Никой нормален човек не би се разхождал там по това време.

— Добре де, ако решат да ни посетят, ще ги поздравя с моя „Ремингтън 870“.

— Не прибързвай да стреляш, но дръж пушката заредена до теб в палатката.

— Цяла нощ ще я гушкам — увери я Скип със смях.

Пържолите бяха готови и Скип сервира вечерята. Нора яде с апетит. Както обикновено брат ѝ беше сготвил храната съвършено: пържолите бяха сочни и розови, чушлетата, опечени точно колкото е нужно, царевицата, изпечена в шумата, после обелена и намазана с масло. Няколко пъти тя поглеждаше към планината над тях, но не зърна светлина или следа от живот — нищо, освен мрак.

— Ей, Скип — каза тя, когато се наядоха, — извади китарата и изпей някоя песен. Хайде да прогоним мрачното настроение. Успях да си вдъхна страх с тази история.

— Веднага ще ти изпея „Олд Чизъм Трайл“ — обеща Скип и се вмъкна в палатката.

35.

Нора се събуди посред нощ с блъскащо сърце. Беше тъмно като в пещера, защото облаците още скриваха луната.

— Аз съм — прошепна Скип, клекнал пред входа палатката ѝ. — Говори тихо.

Тя седна.

— Какво става?

— Има някого отвън в мрака.

— Сигурен ли си?

— Чух гласове. Облечи се.

Нора бързо навлече джинсите и си облече ризата. След това надникна през отвора навън. Скип се беше свил край палатката, скрит в сянката ѝ, стиснал в ръце ловната пушка 12-и калибър. Огънят беше изгаснал и цареше пълен мрак.

— Къде са?

— Там — отговори Скип и посочи. — Ослушай се.

Тя напрегнато се заслуша, но единственото, което чуваше, беше едва доловимото шумолене на брезента на палатката под напора на вятъра. Вторачи се в мрака и в този момент зърна за кратко да проблясва светлина, все едно някой беше драснал клечка кибрит и духнал веднага.

— Мамка му, видя ли това? — прошепна Скип.

— Да.

Чакаха. Нищо. Сърцето на Нора блъскаше още по-силно в гърдите, така че ѝ беше трудно да се съсредоточи върху звуците навън в мрака. Секундите отминаваха.

Разнесе се слаб пукот от настъпен клон.

Нора затаи дъх, опитвайки се да успокои малко пулса си. Скип вдигна цевта на пушката и я насочи към планината, обгърната от непрогледен океан от мрак.

— Не могат да ни видят — прошепна той, — освен ако нямат очила за нощно виждане. Но се съмнявам в това.

— Какво ще правим?

Скип не отговори, просто продължаваше да държи пушката насочена. Нора чу или ѝ се стори, че чува приглушен шепот. Докосна Скип и той кимна в знак, че също е чул.

— Ще се промъкна ето там отсреща — каза той — и ще заобиколя, за да им изляза отстрани.

От мрака се разнесе друго пукане и шумолене.

— Докато те се промъкват към нас. — Свали пушката и я хвана, готов да тръгне. — Нямаме друг избор, освен да нападнем първи. Нищо не прави и не вдигай шум. Не забравяй, че и те са слепи като нас.

Нора му отговори, като стисна ръката му, след това я пусна.