Опашката на скорпиона

Скип започна много предпазливо да се прокрадва в мрака. Нора чакаше, вторачена в посоката, откъдето бяха долетели звуците. Отново чу едва доловим шум от стъпки. Не можеше да са на повече от шест метра. Скип беше прав — това беше преднамерено и предпазливо промъкване.

Предупреждението на Скип беше мъдро, но Нора осъзна, че не може да чака тук безпомощна като мюре за патици. Тихо се обърна и бръкна в палатката, докато пръстите ѝ опипваха в мрака джоба ѝ, където държеше сгъваемия нож и фенерчето. Намери и двата предмета и бавно ги измъкна. Сложи фенерчето до десния крак и отвори острието на ножа — черен „Зиро Толеранс“ 0888. Острието се отвори с едва доловимо щракване. Ако някой я доближи, ще се погрижи да съжалява.

Чу се друг шепот: задъхан и близо. Боже, колко беше тъмно. Тя стисна титановата дръжка, приклекна и се напрегна, готова да мушка и сече. Балансът и тежестта на оръжието — модел от лимитирана серия, който някой ѝ изпрати анонимно, след като помогна на Кори Суонсън в прохода Донър преди няколко месеца — вдъхваха увереност.

Какво правеше Скип? Не можеше да чуе нищо от неговите движения, което вероятно беше добре, но въпреки това я караше да се чувства изоставена. Кръвта туптеше в ушите ѝ. Мракът беше толкова пълен, че неканеният гост — или гости — можеше да е на метър от нея, но тя нямаше да разбере. Прекара ножа в мрака пред себе си. Нищо.

Отлетяха още няколко секунди. Дали да не запали фенерчето и да го хвърли като един вид диверсия? Не, защото, щом го светне, ще разкрие своето местоположение и ще се превърне в мишена. Прехвърли в главата си различни други сценарии, но никой от тях нямаше много шансове да успее. Просто трябваше да се довери на Скип. Той беше човекът с пушката.

… Шепот в мрака толкова близо, че сякаш усети дъха на непознатия. Тя отново протегна напред ръката с ножа и я размаха насам-натам, но нищо не се случи.

Вече беше толкова напрегната, че ѝ струваше усилие да диша.

Тогава усети груби пръсти да бръсват лицето ѝ.

С писък мушна напред с ножа и го размаха насам-натам. Острието усети съпротива и се заби. Разнесе се вик от болка. Без да спира да размахва ножа, тя отстъпи назад, падна в палатката и в същия момент чу чудовищния пукот на гладкоцевната пушка дванайсети калибър. Дулният огън за миг освети сцената и извади на показ трима мъже. Двама пред нея, а третият зад тях, натоварен с пушки. Скип стоеше от едната му страна с насочено оръжие. Стреля отново, чу се същият оглушителен трясък, планинското ехо го подхвана и го смеси с викове и писъци, и шум от бягащи хора.

Нора грабна фенерчето и го включи точно навреме, за да види последните двама мъже да изчезват в близкия овраг. Скип дойде на бегом и я прегърна през рамо, за да я подкрепи.

— Добре ли си? — попита той.

Нора кимна.

— Да, нищо ми няма — отвърна и си пое дълбоко дъх. — Видя ли ги? Улучи ли някого?

— Бяха трима, но всичко стана толкова бързо, че не можах да ги огледам добре. Стрелях над главите им. Не исках да убивам никого, освен ако не се наложи. Все още имам три патрона, в случай че опитат да нападнат.

Нора успя да успокои дишането си.

— Ти направи каквото е нужно. — После вдигна ножа. — Мисля, че посякох някого.

— Боже, вярно, че си наръгала някого.

Нора погледна ножа и видя на светлината на фенерчето, че от острието капе кръв.

— Проклети боклуци — изруга Скип. — Знаеш, че винаги съм смятал за лудост да разнасяш един ЗТ със себе си все едно е обикновен джобен нож, но днес искрено се радвам, че си го взела. — Той направи пауза. — За какво, по дяволите, им беше да се промъкват така към нас?

Нора преглътна.

— Нямам представа. Хайде да си вървим.

— Съгласен.

Двамата бързо опаковаха всичко и Нора се зае да товари нещата в задната част на колата, докато брат ѝ стоеше на пост с пушката и фенерчето. Тя забави темпото, когато стигна до артефактите, защото искаше да се увери, че са опаковани добре в кутии за архивиране, макар Скип да я подканяше да бърза. Щом свърши, Нора седна зад волана и потеглиха с газ от призрачния град. Започнаха дългото друсащо пътуване обратно в цивилизацията.

36.

— Казваш, че си порязала един от тях? — попита Кори. Беше почти пет сутринта, когато телефонът я събуди от дълбок сън.

— Сигурна съм, че го направих — долетя гласът на Нора. — При това дълбоко.

— Знаеш ли къде? В ръката, лицето?

— Не.

— Е, може би ще извадим късмет в болниците и клиниките за спешни случаи. — Кори замълча за кратко. — И не знаете какво са правили те там? Не знаете дали преднамерено са ви нападнали?

— Бяха въоръжени. Обаче се питам… ако ни бяха нападнали преднамерено, не съм сигурна, че сега щяхме да разговаряме. Моето предположение е, че са тръгнали към Хай Лоунсъм да търсят нещо и са се изненадали да ни заварят там. Може би онова, което се случи, беше само опит да ни уплашат и прогонят. Но не съм сигурна.

— Е, двамата ще трябва да дойдете и да дадете показания.

— Да, така си и мислех. — Нора се поколеба за миг. — Виж, Кори, направихме някои важни открития при разкопките.

— Какви?