Опашката на скорпиона

— Защо дойде? — попита старецът. Гласът му беше съвсем малко по-силен от лекото шумолене на вятъра.

— Надявах се — отговори тя, — че ще ми разкажете вашата история. И… — Нора се поколеба.

В колибата настъпи тишина.

Инстинктите ѝ подсказваха, че старецът чака нещо, но какво точно, тя не знаеше. Очите ѝ се спряха на раницата, оставена в краката ѝ. И изведнъж разбра.

Кори щеше да се ядоса. Дори можеха да обвинят Нора в някакво престъпление. Но сега, докато в себе си се бореше с решението, което знаеше, че ще трябва да вземе, още откакто беше започнало това бавно и мъчително пътуване, важността на тези светски правила избледня под втренчения поглед на умиращия.

Докато тя се бореше със своята неувереност, старецът затвори очи:

— Знаех си, че един ден това ще се случи.

Най-накрая, преди да има време за промени решението си, Нора дръпна ципа на раницата и извади кутията. Откопча ремъка, извади медицинския вързоп и го протегна към него.

Очите на стареца се отвориха и на мига се ококориха. Протегна и двете си ръце и Нора сложи вързопа в тях. Той го подържа малко, после почтително го остави на леглото до себе си и го придърпа по-близо, както дете би се притиснало към мечето си. Погледът му се премести от вързопа към нея.

— Чаках вестител. През всичките тези години чаках. Никога не съм смятал, че ще бъде… някой като теб.

— Вестител?

— Да. Бях наказан с дълъг живот, защото не пожелах да разкажа историята… Но ти дойде и сега вече знам, че е време.

Той вдигна ръка и посочи през стаята.

— Донеси ми дървения сандък.

Тя стана и донесе малката дървена кутия, ръчно издялана с тесла, сглобена с дървени пирони, с непасващ капак.

— Отвори го.

Тя го направи. Имаше две неща в сандъчето: предмет, увит в еленова кожа, и нещо наподобяващо парфлеш49 от сурова кожа.

— Отвори го — повтори старецът.

След като развърза кожените каишки, тя разгъна еленската кожа и отдолу се показа тежък златен часовник с гравирани съзвездия на износения заден капак. След като отвори парфлеша, се показа стар пергаментов лист. На него имаше апахска рисунка на четири коня с ездачи.

— Сега те са твои — обяви той.

Вторачена в предметите, Нора усети как устата ѝ пресъхва.

— Какви са тези неща?

Отново настъпи дълго мълчание, защото старецът затвори очи и си пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Ще ти разкажа онова, което си дошла да чуеш — каза той. — А след това… ще мога най-сетне да си вървя.

46.

Докато следобедът преминаваше във вечер, Кори Суонсън, седнала на кухненската си маса, внимателно разгъна парчето метално фолио, което беше приготвила предната вечер, след като се прибра вкъщи. Сложи си чифт нитрилови ръкавици, отвори кутията за доказателства и извади парчето пергамент и опаковката, в която беше увито, и ги сложи едно до друго. Нагласи настолната лампа да свети над тях и взе лупата си.

Опаковката беше от старомодна мушама, вкоравила се с годините. Тя я разви, оглеждайки повърхността за надпис или скица. Макар да беше трудно да види нещо през натрупаните с годините мръсотия и петна, не откри подобни следи.

После насочи вниманието си към пергамента. Беше корав и квадратен, със страни от по около двайсет сантиметра, и беше изписан с древни букви. Времето ги беше превърнало в цвят на стара мед. Три от краищата му изглеждаха стари и износени, но четвъртият личеше, че е рязан не толкова отдавна. Под лупата виждаше следите на нож, драскащ насам-натам пергамента. Избелелите стари букви от тази страна бяха разполовени — очевидно някога документът е бил по-голям, а сега беше разделен на две.

Обърна пергамента и огледа другата страна. На нея имаше картина, нарисувана с пастели, както изглеждаше. Тук-там имаше места, оцветени с водни бои. Рисунката също беше срязана. На нейната половина се виждаха двама души от коренното население на галопиращи коне — единият на черно-бял, а другият на дорест. Двамата държаха лъкове в ръце и преследваха кавалерийски офицер, който бягаше от тях, също на кон. Картината излъчваше простота, подобна на детската, и съдържанието ѝ беше ясно: всички подробности бяха предадени методично, включително ивиците боя по лицата на индианците, юздите и поводите, униформата на кавалериста. Беше жива и привлекателна, и въпреки отминалите години забележително свежа.

От друга страна, странните букви, които не разпозна, но предположи, че са испански, ѝ изглеждаха много по-стари и бяха толкова избледнели, че вече трудно се четяха. Имаше задрасквания и мастилени петна, което я караше да мисли, че текстът е бил писан набързо. За нея почеркът беше нечетлив. Сред всички тези извивки и заврънкулки беше дори трудно да различиш отделните букви.