Опашката на скорпиона

Една от кокошките, най-близо до нея откъм дясната страна, изглеждаше по-голяма и не толкова уплашена като останалите. Нейният полог изглеждаше най-използван. Кори предположи, че и личността ѝ отговаря на нейната маса: можеше да си я представи като любимка на Джеси. Бръкна в сламата под кокошката и предизвика възмутено кудкудякане, както и клъвване по китката за безпокойството.

Нямаше представа колко здраво можеха да кълват тези гадини. Въпреки това успя да опипа ситната мрежа под сламата. Там нямаше нищо скрито.

Измъкна се приведена от вратата и провери китката си с фенерчето. Изглеждаше като ударена с пирон. Нямаше да позволи да я клъвнат още веднъж.

Кокошарникът по същество представляваше ниска рамка на колове с решетка в долния край, вероятно с цел да го пази от хищници. Кори клекна и светна през решетката, предизвиквайки нов хор от плачливо оплакване. Под всеки полог бяха поставени подноси за смет и като се съдеше по количеството, никой не се беше погрижил да ги почисти.

— Джеси, благодаря — измърмори Кори. След като си пое дълбоко дъх, пъхна ръка през решетката, намери подноса на Пертелота и внимателно, но методично прекара съдържанието му през пръстите си. Резултатът беше отвратителен, без да постигне нещо съществено.

— Божичко! — Кори изви глава, опитвайки се да не повърне. Дали това не беше поредната нейна половинчата дедукция? Някаква налудничава надежда, че последният ѝ разговор с Гауер и неговата смърт не са били напразни? Ако Моруд я видеше сега… Издърпа измърсената си ръка от подноса за смет с ругатня. Докато го правеше, подносът се измести съвсем малко в рамката си.

Кори спря насред движението. След това хвана близкия край на подноса и започна да го бута и дърпа, докато накрая го повдигна.

Това свърши работа. Краят на подноса се повдигна около два и половина сантиметра и Кори бързо опипа под него. Там имаше нещо закрепено и защитено от втори поднос. Беше твърде тъмно, за да го различи със сигурност, но на опип беше като сгънато платно. Нямаше да мине през отвора на решетката, затова вместо да рискува да го повреди, вдигна тази част от нея и го измъкна откъм долната страна.

Прекара следващите няколко минути в миене на ръце в потрошената кухня на Джеси. След това седна на предната му веранда с фенерчето и тайнствения предмет на колене. Извади мобилния телефон и се приготви да звънне.

Поставила пръст на бутона за бързо набиране, тя се колеба дълго време. След това прибра телефона в джоба, тръгна бързо към колата, сложи внимателно пакета на пътническата седалка и потегли в нощта.

45.

На съмване натовариха два коня в ремаркето пред дома на родителите на Еспехо, след това пътуваха два часа на север през планините в резервата Мескалеро по лабиринт от черни пътища, които ставаха все по-лоши, докато най-накрая не стигнаха до малко селище, известно като Мюлшу. Изглеждаше изоставено. Докато разтоварваха конете, Нора видя планинската верига на Сиера Бланка да се извисява над тях на височина близо три хиляди шестстотин и петдесет метра, цялата покрита със сняг. Качиха се на конете и потеглиха по пътека, която се виеше сред покритите с ели предпланини.

Седнала на гърба на коня, Нора си спомни разкопките, които ръководеше през май в планината Сиера Невада в Калифорния. Тогава с екипа ѝ бяха открили и разкопали бивак от деветнайсети век на злощастната група на Донър. Макар това да беше, най-меко казано, нараняващо преживяване, обичаше да язди и беше истинско удоволствие отново да е на кон. Пейзажът, край който минаваха — високи като катедрали дъгласови ели, издигащи се по протежение на бълбукаща рекичка, беше вдъхновяващ. Въздухът беше изпълнен с аромата на бор и див здравец. Еспехо беше мълчалив ездач, което Нора оцени високо. Беше яздила с хора, които обичаха да говорят, докато са на коня. Това налагаше да се извърташ на седлото и да си подвиквате, което за нея беше съсипване на преживяването.

Щом мислите ѝ се върнаха към настоящото донкихотовско пътуване, тя се запита какво, по дяволите, прави тук. Въпреки всичко, което можеше да даде от себе си Аделски, работата в Цанкави беше изостанала и това нямаше как да бъде скрито. Наложи се да помоли Уайнграу за още един свободен ден, но този път президентът не прояви благосклонност. Беше разпитала Нора твърде остро какво точно върши сега за ФБР. Нора се усети как отбягваше ясните отговори, шикалкавеше и увърташе. Трябваше да признае пред себе си, че беше толкова заинтригувана от случая, та губеше перспективата. И на всичко отгоре, това пътуване беше пълно с неизвестни. Беше лудост да смята, че Нантан все още е жив. Нямаше да намерят нищо повече от останките на бивака му, ако въобще намерят нещо, и може би неговите кости. Уотс беше прав — тя бе твърде емоционално обвързана с разследването. Кори беше още малко зелена и от време на време досадна, но можеше напълно да се справи, без да има нужда от постоянната помощ на Нора.