Опашката на скорпиона

По обед вече се бяха изкачили доста над три хиляди метра надморска височина. Пътеката се губеше, рекичката се беше превърнала в поточета, виещи се из поредица от високопланински ливади, пълни с есенни диви цветя. Сега върховете на Сиера Бланка бяха по-близо и се извисяваха над тях като стена. Най-накрая излязоха от зоната на дърветата на едно тревисто било. Оттам се откри просторна гледка към пустошта на Бялата планина — планинска верига след планинска верига, докъдето виждат очите. Тя се съмняваше, че в радиус от трийсет километра има други човешки същества. Освен ако Нантан бе още жив.

Тук Еспехо спря. Нора застана до него.

Той посочи с ръка:

— Виждате ли тези стръмни успоредни каньони там долу? Ескондидо Спринг се предполага да е в средния. Може би осем километра навътре.

— Не ми изглежда проходимо с кон.

— От малкото, което си спомням, че Нантан ми е разказвал за това място, наистина не е проходимо с кон. Ще яздим, докъдето можем.

Той подкара леко коня си напред и започнаха да се спускат по далечния край на билото. Конете внимателно избираха пътя си. Човешката пътека отдавна беше изчезнала, но животните инстинктивно следваха мрежа от пътеки, прокарани от лосовете, които водеха надолу през широки ливади във входа на каньона. Постепенно земята започна да става камениста и стръмна, а стените започнаха да ги ограждат.

— По-добре да продължим пеша — каза Еспехо.

Слязоха от конете и вместо да ги върже, Еспехо им сложи букаи, окачи звънче на врата на единия и ги остави да попасат свободно из ливадата. Когато приключи с това, я погледна.

— Е, сега вече сте сама.

Макар да я беше предупредил, тя не повярва напълно.

— Наистина ли няма да дойдете?

— Аз ще остана тук. Вие продължете надолу по каньона. Изворът Ескондидо не е на повече километър и половина, най-много два.

Нора метна раницата на гърба и тръгна надолу по оврага. Скоро гранитните стени плътно се приближиха, създавайки мрачна клаустрофобична атмосфера. Долу не течеше вода, но личеше сухото корито в скалите, тук-там бяха разхвърляни храсталаци. Търкаляха се очукани дървесни стволове, довлечени от пороите. Денят беше започнал да преминава в следобед и тя се запита дали ще успеят да стигнат до колата и ремаркето за коне, преди да се стъмни. Поне през нощта щеше да има пълнолуние, утеши се тя.

Теренът стана още по-труден, а на места каньонът се стесняваше толкова, че Нора почти можеше да докосне с ръце едновременно и двете му стени. В този момент стените най-неочаквано се разтвориха към просторна тревиста котловина. Имаше диаметър може би сто метра, а сянка хвърляха огромни памучни дървета, чиито листа бяха осветени изотзад като витражи от косите слънчеви лъчи. Малко езерце, обградено гъсто от върби и храсталаци, сочеше мястото на извор в основата на високите остри скали. Отвъд извора при далечната стена на каньона се намираше груба колиба от греди. До нея имаше малка стопанска сграда, клозет и кошара за овце. Нямаше признаци на живот.

Нора спря със свито сърце. Това ли беше? Не би могло да е по-скрито и отдалечено, но изглеждаше изоставено. Удиви се, че възрастен човек като Нантан е живял достатъчно дълго, за да построи колибата и стопанските постройки. Внезапно се уплаши от онова, което можеше да намери в колибата. Но вече нямаше връщане.

— Ало! — извика, а гласът ѝ заеча още веднъж и още веднъж в извисяващите се стени на каньона.

Тишина.

— Нантан Таза?

Все още никакъв отговор.

Нора се приближи предпазливо до колибата. Вратата беше открехната. Тя се поколеба, после почука.

Не се чу отговор.

— Ало?

Мълчание.

Тя бутна вратата, която се отвори със скърцане, и влезе вътре. Беше сумрачно и ѝ отне малко време, за да привикнат очите ѝ. Беше най-простата възможна колиба, която човек може да си представи. Бе построена от греди, а цепнатините между тях бяха запушени с кал, с пръстен под, каменно огнище, грубо сковани маса, стол, няколко плоски камъка за чинии и самоделен дървен сандък в далечния край. На Нора ѝ трябваха няколко минути, за да осъзнае, че сред мръсните животински кожи лежи мъж. Беше на преклонна възраст, косата му бе дълга и бяла в поразителен контраст с тъмнокафявото лице. Пулсът на Нора се ускори. Жив ли бе, или мъртъв?

— Господин Таза?

Главата бавно се обърна към нея, а една съсухрена ръка се повдигна и едва забележимо ѝ махна да се приближи. Тя пристъпи мълчаливо и се изправи до леглото. Свали раницата и я остави на пода.

Старецът се вторачи в нея.

— Кой…?

Нора се постара да формулира мислите си. Мъжът изглеждаше толкова изпосталял, направо на прага на смъртта, че беше учудващо да го завари жив.

— Аз съм Нора Кели.

— Защо дойде?

— Аз съм археолог. — Тя се поколеба. — Тялото на Джеймс Гауер беше намерено — избърбори бързо. — Аз го разкопах. — След това замълча.

Изражението на лицето му се промени, но тя не можа да определи изпитаната емоция.

— Как ме намери?

— Вашият приятел Ник Еспехо ме упъти. Той остана на няколко километра от каньона. Не искаше да наруши обещанието, което ви е дал. Сама съм.