Осемте удара на часовника

— Господин следовател, след това спорихме цели два часа. Но не че предложението ми го обиди, аз го познавах добре. Той просто искаше повече. Пазареше се дълго, като същевременно най-внимателно избягваше да произнесе името на г-жа Дьо Горн, за която аз също не правех каквито и да било намеци. Ако някой ни гледаше в този миг отстрани, щеше да сметне, че сме просто търговци, които търсят начин да се споразумеят за някаква стока, а не за съдбата и щастието на една жена. Най-после, уморен от тия пазарлъци, се съгласих на компромис. Постигнахме споразумение, което поисках веднага да оформим. Разменихме си два документа. С първия той потвърждаваше, че ми продава имота си Маноар-о-Пюи срещу получената сума, а с другия, който той веднага прибра в джоба си, аз се задължавах да му изпратя в Америка още 60 000 франка в деня, в който г-жа Дьо Горн получи развод. С това нещата приключиха.

Сигурен съм, че в този момент той беше доволен и вече не ме смяташе за враг и съперник, а за човек, който му прави услуга. Това се чувстваше и от любезността, която прояви, давайки ми ключа от малката врата към полето, за да си ида у дома по прекия път. За нещастие, докато взимах шапката си и си обличах палтото, направих грешка, която се оказа фатална. Оставих документа за продажбата, подписан от него, върху масата. За миг Матиас дьо Горн схвана облагите, които може да извлече от небрежността ми — като го вземе обратно, той можеше едновременно да запази имота си, да задържи жена си… и да присвои парите. Грабна изведнъж писмото, удари ме по главата и ме хвана с две ръце за гърлото. Но сметката му излезе крива — аз съм по-силен от него и след доста ожесточена борба, която обаче не продължи дълго, аз го повалих и вързах с едно въже, което ми попадна под ръка.

Господин следовател, ако решението на съперника ми беше неочаквано, моето пък бе много бързо. Тъй като всъщност той бе приел условията ми, аз просто го заставих да изпълни задължението си поне в рамките, в които бях заинтересован. Изкачих се с няколко скока на първия етаж. Не се съмнявах, че г-жа Дьо Горн е там и че е чула шума от нашия спор. С помощта на джобното си фенерче огледах трите стаи — нямаше никой. Четвъртата беше заключена. Почуках. Не последва никакъв отговор. Но аз бях в такова състояние, че никаква пречка не можеше да ме спре. Бях видял в една от стаите един чук, взех го и разбих вратата.

Натали дьо Горн беше там, просната на земята в безсъзнание. Взех я на ръце, слязох, дори минах през кухнята. Едва сега видях, че навън е навалял сняг. Разбрах, че следите ми ще се отпечатат върху него, но това не ме интересуваше. Да не би да бягах от Матиас дьо Горн? Та той бе получил 60 000 франка и притежаваше документ, с който се задължавах да му броя още толкова в деня на развода. Сега беше станал пак собственик и на имота си, който ми продаде. Трябваше да е доволен, че ми оставя само Натали дьо Горн. Не променях нищо от уговореното, бях взел единствено най-ценния за мен залог и го отнасях със себе си. За Матиас дьо Горн вече не мислех, страхувах се единствено от реакциите на Натали, когато дойде на себе си. Мислех си, какво ще каже тя — дали няма да се почувства отново пленница?

За щастие не бях упрекнат ни най-малко, господин следовател. Може би и г-жа Дьо Горн ви е съобщила това. Любовта има свойството да предизвиква любов. Същата нощ, когато бяхме вече у дома, тя ми разкри чувствата си. Тя ме обичаше, както и аз я обичах.

Съдбата ни бе обвързала вече и двама заминахме в 5 часа сутринта…, като въобще не допускахме, че ще имаме сметки с правосъдието.

Жером свърши разказа си. Разказа всичко това гладко, като нещо научено наизуст, в което нищо не може да се измени.

От мястото, където се бяха прикрили Ренин и Ортанз, се чуваше всичко. Двамата не бяха пропуснали нито дума. Младата жена прошепна:

— Всичко това е напълно възможно и съвсем логично.

— Да чуем и възраженията — каза Ренин. — Те са опасни. Особено едно…

Долу разпитът започна отново и следователят го формулира веднага:

— А къде е г-н Дьо Горн?

— Матиас дьо Горн? — понита Жером.

— Да. Вие ми разказахте с голяма убедителност поредица от факти, които съм напълно готов да допусна, но за съжаление, забравяте един въпрос от решаващо значение: какво е станало с г-н Матиас дьо Горн? Вие сте го оставили вързан в тази стая, а тази сутрин той вече не е бил в нея.

— Но това е съвсем ясно, господин следовател. Накрая Матиас дьо Горн се е примирил с договореното и си е тръгнал оттук.

— Но накъде?

— Несъмнено по пътя, който води към баща му.

— Къде са тогава следите от стъпките му? Тази снежна покривка, която ни заобикаля, е безпристрастен свидетел. След двубоя вашите следи се виждат, но защо не се виждат неговите? Той е влязъл в къщата, но не е излизал от нея. Къде е сега? Няма нито следа от него. Или може би… — Следователят понижи гласа си: … или по-точно… има само няколко следи по пътя за кладенеца…, няколко следи, които сочат, че решителната борба е била там… И след това вече нищо… съвсем нищо.

Жером повдигна рамене: