Пешките падат първи

— Нищо — отговори тя с глас, лишен от каквато и да било интонация. — Колко е просто! Пола от един костюм, сако от друг, безстопанствена блузка — а всичко заедно се оказва елегантен празничен тоалет, нужни са му само малко фантазия и едно скъпо украшение. Боже мой, колко е просто!

2.

Синът на генерал Заточни, шестнайсетгодишният Максим, очакваше да се обади приятелката му, затова се втурна към телефона още при първото позвъняване. Гласът в слушалката беше женски, но не и онзи, който младежът бе очаквал да чуе.

— Добър вечер — учтиво поздрави жената. — Може ли да говоря с Иван Алексеевич?

— Тате, за теб е! — извика Максим и тихичко се примоли: — Но ще свършиш бързо, а, нали? Мила трябва да ми се обади.

— Добре — обеща шепнешком баща му. — Слушам ви, говорете.

— Иван Алексеевич, обаждам се във връзка с Платонов. Можете ли да ми кажете нещо?

— Не. А вие какво искате да ви кажа?

— Много жалко. Ако всички звена от веригата бяха пълноценни, вече щяхте да ми кажете, че Платонов е невинен и може да не се крие повече. Търсете гнилото звено, Иван Алексеевич. Ще ви се обадя след известно време.

Жената затвори. Търсете гнилото звено! Лесно е да се каже. Но как да се изпълни? Заточни бързо извади от джоба на сакото, окачено на облегалката на стола, бележника си и набра номера на полковник Гордеев.

— Кой се занимава с убийството на Агаев и издирването на Платонов? — попита той.

— От моите — Лесников, Корорюв, Каменская. От министерството — подполковник Русанов. А вие вероятно наблюдавате разследването?

— Смятайте, че е така. Официално то е в ресора на Главното управление за борба с углавните престъпления. Но аз го следя много внимателно.

— Мога ли да знам защо?

— Защото Платонов е мой подчинен. Виктор Алексеевич, можем ли да се срещнем с вас?

— Спешно ли?

— Много спешно.

— Утре сутринта? — предложи Гордеев.

— Става.

— Кога да дойда?

— Ако нямате нищо против, по-добре аз ще дойда при вас. В осем часа удобно ли е?

— Ще ви чакам.

Заточни отиде в кухнята и седна на широкия перваз — любимото му място за задълбочени размисли. Четирима души, тримата от Московското градско управление на вътрешните работи, единият — от министерството. Неизвестната жена, която вече за втори път му се обаждаше по телефона, нарече някого от тях гнило звено. И той, генерал Заточни, трябва да разбере какво е имала предвид. Тази жена бе предала в неговите ръце съдбата на Дмитрий Платонов.

Какво ли означаваха думите й? Само едно: тя се обажда най-малко на двама от четиримата и им дава различна информация. Само събрана в едно, тази информация може да хвърли светлина върху историята с Агаев и Платонов. Може би дори се обажда и на четиримата. И тази информация трябва да се събере в неговите ръце — ръцете на Заточни. Но кой знае защо, никой от тази юначна четворка не идва при него да му разкаже за обажданията на тайнствената непозната. Добре, да речем, хората от „Петровка“ изобщо не се познават с него — генерал Заточни, и през ум не им минава да се обърнат към него. Но поне на шефа си — полковник Гордеев, е трябвало да кажат. А Гордеев непременно би дошъл при генерала, защото знае, че именно Иван Алексеевич включи в групата Сергей Русанов. Може би точно така е и станало и гнилото звено е именно Гордеев? Неприятно. Но и това трябва да се има предвид като възможен вариант.

Утрешният разговор на „Петровка“ щеше да бъде сложен, Иван Алексеевич го предчувстваше. Не бива да се обиждат хората. Но и на никого не бива да се вярва.

Телефонът отново иззвъня и го откъсна от тежките му размисли. След няколко секунди в кухнята надникна синът му.

— Татко, пак е за тебе. Пак жена.

— Същата ли? — сепна се генералът.

— Не, друга. Ти какво така, на стари години нещо?…

— Глупчо! — Генералът шеговито чукна с пръст темето на Максим и бързо отиде в стаята, където беше телефонът. — Заточни на телефона.

— Иван Алексеевич, обажда ви се майор Каменская от Московската криминална милиция. Извинете, че звъня толкова късно, но въпросът не търпи отлагане…

3.

Призори времето рязко се развали. Докато преди това цяла седмица беше топло и слънчево и всичко говореше за ранна бурна пролет, от тази сутрин отново настъпи кална и кишава зима, убиваща из корен доброто настроение и пораждаща само едно желание: да си вземеш гореща вана, да се увиеш в дебело одеяло и да спиш, да спиш, да спиш…

По пътя за работа Настя намокри краката си, понеже от разсеяност стъпи в покрита с тъничък лед дълбока локва и потъна в нея до глезените. Но тя дори не обърна внимание на това — беше погълната от мисли за предстоящия разговор със своя началник и началника от министерството. Снощи идеята я озари твърде късно, но въпреки това тя се обади на Житената питка — Гордеев, а той я посъветва да се свърже с генерал Заточни и дори й даде телефонния му номер.

— Заточни наблюдава разследването и утре сутринта е решил да ни кастри — съобщи й Виктор Алексеевич. — Дай му храна за размисъл, та да не си губи времето напразно и да не сънува сладки сънища.

— Нещо май не го обичате? — попита Настя, изненадана от този обрат.