Пешките падат първи

— Доколкото знам, имате самостоятелен кабинет. Мога ли да разчитам на чаша кафе?

— Заповядайте, Иван Алексеевич.

Тя направи гостоприемен жест, канейки генерала да я последва. В кабинета си го настани на своето бюро, включи бързовара, извади чашките, кутията с нес кафе и кутия с бучки захар.

— А вие къде ще седнете? — попита Заточни, след като огледа малкия кабинет.

— На стола до прозореца. Тук е удобно.

— А защо не до бюрото, срещу мен? Мисля, че тук е още по-удобно.

— Прекалено близо е до вас. Това е опасно — усмихна се Настя.

— Така ли? И защо?

— Първо, вие сте генерал и ръководител от министерството.

— И второ?

— Второ — твърде привлекателен мъж сте и това ме притеснява.

— Така било значи — замислено каза генералът. — Следователно не са ме излъгали.

— Тоест?

— Казаха ми, че един от най-опасните похвати, с които Каменская поваля противника, е нейната фантастична прямота. Тя нарушава всички конвенционални норми на общуването и казва на глас неща, които обикновено никой никога не казва. Включително не се притеснява да каже на човека, че не му вярва.

— А мога ли да узная кой ви разказа всичко това за мен? За дънките, за самостоятелния кабинет, за кафето, за похватите, които използвам?

— Не можете, Анастасия Павловна. Всеки от нас си има по един Юрий Ефимович Тарасов. Впрочем не само по един.

— А кой Тарасов ви каза, че тази сутрин си намокрих краката?

— А вие не се ли сетихте сама?

— Не — честно си призна Настя.

— Аз имам добро зрение, Анастасия Павловна, и забелязах, че обувките ви са обути на бос крак. Ако — както разказват за вас — и зиме, и лете ходите с дънки не от бедност, а защото най-високо от всичко цените телесния си комфорт, вие никога не бихте обули обувките си без чорапи, за да не си ожулите краката. И щом сте го направили, съвършено очевидно е, че сте го направили не по собствена воля, а по принуда. Нататък всичко е ясно.

— Браво, Иван Алексеевич! — от сърце се усмихна Настя. — Сложете си кафе, водата вече завря.

Тя наля вряла вода в чашата на Заточни, после направи кафе и на себе си и се отдръпна с чашата си до прозореца.

— Все пак решихте да седнете далеч от мен, така ли?

— Добре, щом настоявате, ще седна до бюрото — раздразнено каза Настя, премести стола и седна точно срещу Заточни.

— Благодаря, Анастасия Павловна. Кафето ви е хубаво — похвали я генералът.

— Не моето кафе, а на фирма „Несле“. Та за какво искахте да си поговорите с мен, Иван Алексеевич? Вече е девет и половина, след половин час ще трябва да се разделим.

— Исках да ви попитам вярно ли е, че след един месец се омъжвате.

Настя се задави и едва не разля кафето си върху бюрото. Бавно остави чашата, внимателно измъкна пръста си от извитата й дръжка и чак тогава вдигна поглед към Заточни. Физиономията на генерала изразяваше крайна заинтересованост и приятелско любопитство.

— След месец и половина — отвърна тя с внезапно прегракнал глас и устни, които не я слушаха.

— И защо?

— Какво „защо“?

— Защо ще се омъжвате за човек, с когото и без това нищо не ви пречи да бъдете заедно? Какво ще промени фактът на вашето бракосъчетание?

— Нищо — сви рамене тя. — Просто той иска така и аз не виждам повече поводи да отказвам. Напълно сте прав — това наистина нищо няма да промени за мен, ето защо, след като той настоява, защо да не се съглася? Иван Алексеевич, вие ме поставихте натясно, като ми зададохте неочакван въпрос, накарахте ме да се стъписам и поради това да започна да обсъждам с вас проблеми, които не смятам за нужно да обсъждам с когото и да било. Вече се съвзех след смайването, тъй че закриваме дискусията относно моето семейно бъдеще.

— Много жалко. — Генералът ослепително грейна в своята прочута слънчева усмивка, която бе разтопила не едно жестоко и каменно сърце.

— Защо така?

— Защото ако бяхте свободна, щях да ви поканя да излезем някъде. Например на театър.

Настя все пак изпусна чашата и горещото кафе се разля по тъмния линолеум.

— Иван Алексеевич, вие какво, провеждате си с мен психологически експерименти ли? — попита тя, докато си сипваше в чашата нова доза кафе и я заливаше с вряла вода. — Как да наречем това, което си позволявате с мен?

— Изпробвам върху вас вашето собствено оръжие, което се нарича „Убийствена прямота“. Първо, искам да видя как действа, защото самият аз никога не бях го употребявал. Второ, искам вие върху собствения си гръб да изпитате онова, което карате другите хора да изпитват. Казаха ми, че понякога сте жестока и си помислих, че никак няма да е зле за няколко минути вие да застанете от другата страна на бариерата.

— Правите опити да ме възпитавате? — ядно попита тя. — Знаете ли, отдавна надхвърлих трийсетте, затова начинанието ви е обречено на провал. Закъснели сте.

— Ни най-малко, Анастасия Павловна, разговаряйки с вас, аз просто проверявам доколко точно са ви охарактеризирали моите еквиваленти на Юрий Ефимович. Проверявам тяхната способност да дават пълен и квалифициран психологически портрет.

— А аз имам чувството, че ме използвате като опитно зайче.