Пешките падат първи

— И тъй — започна генералът, след като се настани до дългата маса за съвещания, — да направим равносметка на всичко, което имаме събрано до вчерашния ден. Някаква жена ми се обажда по телефона и ми казва, че аз съм централното звено и към мен от различни страни ще се прикачат други звена, а в резултат ще се получи верига и точно тази верига ще докаже невинността на Дмитрий Платонов. По-нататък: тази жена се обажда на вас, Анастасия Павловна, и ви съобщава, че Дмитрий не е виновен, че той се е срещнал с Агаев, прегледал е донесените от него документи за приборите, съдържащи благородни метали, откарал го е на улица „Володарски“ и си е заминал. Имайки предвид тези сведения, вие, Анастасия Павловна, проверявате показанията на Платонов. Частично те се потвърждават: Агаев наистина е отишъл в посочения час при своя роднина на улица „Володарски“, излязъл е от блока заедно с него и до този момент е бил жив и здрав. Нещо повече — той наистина е пристигнал там с кола, съвпадаща по описание с колата на Платонов. Но има една неприятна подробност: известно време след като тази кола си е заминала, пред блока, в който е влязъл Агаев, се появява мъж с дипломатическо куфарче — наглед същото, каквото има Платонов. Според протокола от разпита на Стас Шуригин и протокола от идентифицирането — така беше, нали?

Настя, която напрегнато следеше всяка дума на генерала, мълчаливо кимна.

— По-нататък. У Агаев не са намерени никакви документи за бракуването на приборите. Тази част от разказа на Платонов не се потвърждава. Нещо повече — аз успях да изясня, че Агаев наистина е работил заедно с Платонов за разкриване на машинациите с тези прибори в завода в Уралск-18, но замесената в злоупотребите фирма „Артекс“ вече не съществува. Тъй че работата по приборите е изгубила своята актуалност. И това се е случило доста отдавна. Тъй че едва ли е правилно да свързваме смъртта на Агаев с тези прибори. Платонов, изглежда, иска да привлече вниманието ни към документите за бракуване на приборите, за да не го спрем върху нещо друго. Нямате ли такова чувство?

Генералът се обърна към Настя и я погледна с жълтите си очи, които този път излъчваха неловкост и молба да бъде извинен за това толкова кощунствено предположение.

— Не, нямам такова чувство — твърдо заяви Настя, като се стараеше да не среща погледа на Заточни. — За сметка на това имам чувството, че убитият миналата седмица в Международния център Юрий Ефимович Тарасов е бил агент на Платонов именно по проблеми, свързани с уралския завод. И ако Тарасов е продължавал да изпълнява някаква задача на Платонов, това означава, че работата по Уралск не е изгубила своята актуалност. И аз бих искала да знам каква е тази история. Защото ако Тарасов е бил убит, тъй като е научил нещо крайно опасно за престъпниците, това означава, че те продължават да действат. И на нашите въпроси може да отговори само Платонов, защото Слава Агаев е убит, убит е и Юрий Ефимович, а е абсолютно сигурно, че никой друг не разполага с информация за едно толкова сложно разследване, защото един нормален детектив не би я споделил с никого.

— Какво пък, Анастасия Павловна, вие сама отговорихте на всички въпроси — усмихна се Заточни. — Онова, което толкова ви липсва, е именно информацията, която трябваше да постъпи при мен, но кой знае защо — не постъпи. Вие се оказахте добро, стабилно звено, обаче друго някое или може би други звена се оказаха негодни. Информацията, която е дал Платонов, не е минала през тях и аз не съм я получил. И ето какъв въпрос искам да ви задам: Кой? Кой може да е бил такова звено? Лесников? Коротков? Русанов?

— Можете веднага да елиминирате Русанов — мрачно се обади Гордеев. — Остават моите момчета.

— И какво решихте в такъв случай? — с виновен тон попита генералът, сякаш наистина му беше ужасно неудобно, че заради глупавия каприз на генерал Заточни такъв уважаван човек като полковник Гордеев сега е принуден да подозира в нещо много неприятно своите любими подчинени.

— Какво можем да решим? С Анастасия ще проверяваме. Ще привлечем и Русанов.

— Ще вземете ли и мен в компанията?

И Заточни отново се обърна към Настя и я сгря с топлината на жълтите си очи. И тя отново потрепери като от студ, защото жълтите тигрови очи на генерал Заточни й внушаваха някакъв безпричинен страх.

— Разбира се, добре сте ни дошли — измъчено се усмихна тя.

— Прекрасно.

Заточни се надигна от стола с лекота, сякаш в колената му бяха монтирани пружини, и пристъпи към вратата. После се спря и се обърна към Настя:

— В колко часа провеждате сутрешната оперативка?

— В десет.

— Сега е девет и петнайсет. Къде бихме могли да си поговорим с вас?

— С мен ли?

Настя изтръпна като от токов удар. Сюрпризите започват, ужасена си помисли тя. За какво може да разговаря с нея генерал от едно главно управление при министерството? Ще се опита да я поразпита за Игор Лесников и Юра Коротков? За Юрка тя знае практически всичко, но ще бъде ли правилно да го разказва на генерала? Докато за Игор, напротив — знае твърде малко…