Пешките падат първи

— Че за какво да го обичам? — рязко отвърна Гордеев. — Нали той настоя с вас да работи Русанов, който сега ви е увиснал като гюлле на ръцете и не ви оставя да събирате улики срещу Платонов! Всичко е ясно: иска да защити подчинения си, не можем да го упрекваме за това, но същевременно този факт не допринася за обичта ми към него. Макар че естествено ако му бях подчинен, щях да разсъждавам другояче. Инак бил свестен, чувал съм много хубави неща за него. Но не ми харесва тази утрешна сбирка, дето я е замислил. За какво трябва да се вижда с мен? Да ми разправя колко лоши и некадърни служители имам? Аз знам по-добре от него какви са служителите ми. Да ми дава съвети как да разкрием убийството на Агаев и да намерим Платонов? Защо обаче се мота толкова време, ако е знаел как да го направим? Да беше казал от самото начало. Или нещо е научил — нещо, което коренно променя картината? Тогава хем твоята информация ще му влезе в работа, хем утре вече няма да си губи времето да събере нишките в едно, а ще го е направил още през нощта. А на сутринта ще довтаса на „Петровка“ да вади зайци от шапката си.

— Виктор Алексеевич, нещо ме е страх — призна Настя. — Представете си, че е заинтересовано лице? Платонов ми се довери и ако наистина не е виновен, аз може да дам поверителна информация в лошите ръце. Нали може да се случи и така?

— Стасенка, винаги има такава вероятност, но хайде по възможност да разсъждаваме трезво. Онзи, който е заинтересовано лице, трябва да действа срещу Платонов — това е основната му цел. Защо Заточни ни пробута Русанов? Защото Русанов е близък и стар приятел на Платонов и ще даде мило и драго, за да го спаси. Да го спаси, детко, а не да го натопи. Ако беше заинтересована страна, Заточни никога не би ни пратил Русанов. Съгласна ли си?

— В общи линии — колебливо отговори Настя.

— Щом е така, набирай номера и се обаждай на генерала. И от нищо не се бой.

Тя го направи и сега с нетърпение очакваше срещата с Иван Алексеевич.

В осем без пет Настя седеше в кабинета на началника си Гордеев, обута в униформени черни обувки, с които бе сменила маратонките, оставени да съхнат. Виктор Алексеевич мълчаливо стоеше до прозореца, обърнат с гръб към нея, и съсредоточено съзерцаваше мокрия сняг, който се слягаше върху тротоара. В осем без три минути влезе генерал Заточни. По неговото недоспало лице и двамата веднага разбраха, че снощи той наистина не е сънувал сладки сънища. Настя реши да спази субординацията, скочи от фотьойла и се изопна в стойка „мирно“.

— Добро утро — някак по домашному ги поздрави генералът и подаде ръка на Настя, която беше по-близо до него от полковник Гордеев. — Вие ли сте майор Каменская?

— Тъй вярно, другарю генерал.

— Не е необходимо, Анастасия Павловна. — Заточни смешно сбърчи нос. — Тъй като вие се движите изключително в цивилни дрехи, а сте обули униформените обувки само защото сте си намокрили краката, за вас от днес ще бъда просто Иван Алексеевич.

Той весело се разсмя, обгръщайки Настя от главата до петите с топлия поглед на жълтите си тигрови очи, и това я накара да се почувства много особено. Заточни пристъпи напред, за да стисне ръката на Гордеев, и загледана в гърба му, Настя с ужас проумя, че този човек й харесва. Интересно — откъде ли е разбрал за намокрените маратонки? За никого не е тайна, че тя, Анастасия Каменская, ходи през цялата година с дънки и пуловери или фланелки и фактът, че генералът е осведомен за това, означава, че не е тръгнал за „Петровка“ „напосоки“, а се е постарал да научи едно-друго за хората, с които щеше да разговаря тази сутрин. Разбира се, това е огромен плюс за генерала, защото означава, че дори на своя ръководен пост той е останал първокласен детектив, а не се е превърнал в самовлюбен, сит и мързелив апаратчик. Но как е разбрал, че тя си е намокрила краката? Видял я е как на идване насам от метрото цопна в тази отвратителна локва? Забелязал е, че тогава е била с маратонки, а сега е с обувки? Но в такъв случай той щеше да дойде на „Петровка“ едновременно с нея, а не десет минути по-късно. Впрочем може да е влязъл в някой друг кабинет, преди да дойде при Гордеев.

Но най-поразена остана Настя от очите му, които живееха някакъв свой особен живот — топли като две малки слънца, озарили внезапно сухото, скулесто лице на генерала с ярка, радостна светлина.