Пешките падат първи

— Не сте ме слушали внимателно, Анастасия Павловна — отново се усмихна генералът, този път още по-топло и ласкаво. — Нали ви казах, че изпробвам собственото ви оръжие — прямотата. Просто ви казвам истината — чистата истина, абсолютно неприкрита. Голотата шокира — това е вярно, но за сметка на това никого не мами. Още веднъж ви повтарям, ако все пак не сте ме чули: ВСИЧКО, КОЕТО ВИ КАЗАХ В ТОЗИ КАБИНЕТ, Е ИСТИНА.

По гърба на Настя отново полазиха тръпки, после внезапно лицето й пламна. Тя впери поглед право в жълтите тигрови очи, които бяха заприличали на разтопено злато.

— Вие наистина ли бихте искали да ме поканите на театър?

— Бих искал. Но само ако не възнамерявахте да се омъжвате.

— Какво общо има това? Нали не става дума да се жените за мен?

— Откъде знаете? — дяволито се усмихна генералът.

— Още не сме обсъждали този въпрос. Колкото до театъра, предполагам, че ще бъдете принудена да лъжете годеника си, за да му обясните с кого и къде сте ходили. Защото ако му кажете, че сте ходили на театър с почти непознат генерал от министерството, с когото не ви свързва и не може да ви свързва нищо друго — това едва ли ще задоволи годеника ви. Нито един нормален човек няма да повярва в това, защото такива неща просто не се случват. Значи ще трябва да лъжете, да измисляте несъществуваща приятелка или нещо друго. А аз никак не обичам хората да лъжат и да се оправдават заради мен. Имаме на разположение още десет минути, затова нека преминем към нашите общи проблеми. Как ще работим по-нататък с вас? Имате ли предложения?

— Още не съм мислила за това.

— Ами добре, всъщност вече ми казаха, че мислите бавно. Напоследък нямам много вяра на телефоните, затова предлагам да се срещаме всеки ден — или сутрин, или вечер, след работа. Как ви е по-удобно?

— Само не сутрин — бързо отговори тя. — Сутрин много ми се спи, всяка минута сън ми е скъпа.

— Добре, тогава вечер. Къде живеете?

— На „Шчолковская“.

— Прекрасно, аз пък — на „Измайловская“. Ще ми се обаждате вкъщи и ще определяме удобен час и място. Ако ме няма вкъщи, предайте на сина ми — той вече е голямо момче и няма да обърка нищо. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Иван Алексеевич стисна ръката й и си тръгна. До оперативката оставаха пет минути, предстоеше й дълъг и тежък работен ден, а Настя Каменская вече се чувстваше абсолютно скапана.

Десета глава

1.

Ирина Корольова посрещна Настя хладно, но след като научи целта на посещението й, омекна.

— Какви сведения могат да се получат от нашите документи ли? Ами най-вече кои фирми какви чуждестранни гости приемат и за какви цели. А също и кой, кога, защо и за колко време пристига в Москва във връзка с бизнеса си. Оказваме им визова помощ, оформяме паспортите им в ОВИР разменяме си визови телекси с нашите посолства и консулства в чужбина.

— Ще трябва да търсим — въздъхна Настя. — Давай тук всички папки.

— Как така всички? — ужаси се Ирина. — Кажи поне приблизително какво търсим.

— Приблизително казано, ще търсим всичко, което засяга фирма „Артекс“. А после ще видим.

След един час пред Настя имаше лист с бележки, в които бе отразена международната дейност на безславно предалата богу дух фирма.

— А сега какво?

— А сега започва най-туткавата работа. Ще търсим следите на хора, които са имали вземане-даване с „Артекс“. Ето имената им. Много сериозно подозирам, че Юрий Ефимович Тарасов е търсил във вашите книжа именно тези сведения.

Ирина подреди папките върху своето бюро, Настя се настани на бюрото на Светлана Науменко, която била болна и днес не беше на работа. След известно време за пръв път изплува името на фирма „Вариант“, след което работата тръгна по-бързо и още по обяд стана ясно, че „Вариант“ напълно е заменил починалия „Артекс“.

2.

По молба на Платонов Кира донесе купчина вестници, който отпечатваха делови съобщения. Дмитрий й обясни какво трябва да прави и двамата потънаха в мълчание, докато преглеждаха с моливи в ръка дебелите издания. Платонов бързо се измори, от зрителното напрежение го заболяха очите, ситните букви започнаха да се сливат. Кира обаче работеше и окото й не мигваше, беше потънала изцяло в изпълнението на задачата, без нищо да я разсейва.

— Нима твоите очи не се уморяват? — учуди се Платонов и отметна глава със затворени очи, за да си почине малко.

— Не, защо, трябва ли да се уморяват? — отвърна Кира, без да откъсва поглед от вестника.

— Щастливка! — завистливо въздъхна той. — Аз пък имам чувството, че някой ми е пръснал пясък в очите.

Тя мълчаливо сви рамене, без да откъсва поглед от текста. След известно време изведнъж каза:

— Дима, ако ти е трудно, дай аз да прегледам всички вестници. А ти се заеми с нещо друго.

— Ще започна да лепя тапетите в антрето, съгласна ли си? — оживи се Платонов.