Пешките падат първи

Дмитрий бързо събра изрезките от тапетите и мръсните парцали в огромна пластмасова торба за боклук, занесе я близо до входната врата, грижливо изми пода в кухнята и влезе в банята да се изкъпе. Застанал под горещия душ, той изведнъж си спомни за странните, шумолящи звуци, които се чуваха откъм банята, когато Кира отваряше огледалното шкафче. Протегна ръка, отвори дясната вратичка и видя на полиците грижливо подредени бурканчета с кремове. Тук определено нямаше какво да шумоли. Зад средната вратичка нямаше полици, там стояха високи шишета с шампоан, течен сапун, пулверизатор с лак за коса и гел за душ. Платонов отвори лявата вратичка и още веднъж си отбеляза, че не е сбъркал, когато бе определил звука на вратичките с магнити, които Кира отваряше. Тук видя малки кутии с „Тампекс“, дамски превръзки „Carefree“ и голяма кутия с превръзки „Силует“. За миг изпита остро чувство на неудобство, както се случва винаги когато се докоснеш до нещо много интимно. Дощя му се да види може ли съдържанието на тези кутии да шумоли, но с изненада разбра, че не може да надвие себе си и дори да ги докосне. Кой знае защо, всичко, свързано с гинекологията, предизвиква у средностатистическия мъж, ако не е лекар, странна смесица от ужас и погнуса. Платонов се позасмя вътрешно, внимателно затвори вратичката на шкафчето и се облещи насреща си с някаква глупава физиономия, която го гледаше от огледалната повърхност. Ха, ето го нашия Еркюл Поаро на акустиката, помисли си весело.

5.

Седемнайсетгодишният Володя Трофимов свали велосипеда от мотрисата, после по дървените стъпала — и от перона и весело завъртя педалите. Обичаше да ходи при дядо си на вилата, където имаше голям двор с тенис корт и басейн и където се радваше на пълна свобода. Дядо му беше голяма клечка в бизнеса, Володя прекрасно знаеше това — не току-така и в градския им апартамент, и на вилата постоянно се мотаеха по двама-трима телохранители, а двата автомобила имаха бронирани стъкла и мощни двигатели. Някога, още когато момчето беше в осми клас, един от хората на дядо му чу как някой от съучениците се обърна към Володя с името Трофим, което беше напълно нормално, защото училищните прякори най-често се образуват от фамилните имена. Той извика Володя настрана и му каза:

— Кажи на приятелите си да ти измислят някой друг прякор.

— Защо? — учуди се Володя.

— Защото Трофим е име. Име с главна буква. Такова име трябва да се заслужи. Носи го дядо ти. Разбра ли?

Тогава Володя се престори, че е разбрал, но от този ден започна по-внимателно да се вглежда в дядо си и в неговото обкръжение. Момчето почти не помнеше баща си — убиха го, когато Володя беше на шест години. Когато няколко години по-късно майка му реши да се омъжи отново, дядо му каза на снаха си:

— Щом искаш да напуснеш нашето семейство — прав ти път, но внука ми ще оставиш при мен. Ти не можеш да го отгледаш сама, а аз няма да допусна внукът ми, синът на моя Николай, да расте край чужд мъж и втори баща. Решавай.

Майка му се измъчва известно време, но все пак се омъжи и оттогава момчето беше изцяло под властта на дядо си — великия и могъщ Иля Николаевич Трофимов, когото всички наричаха просто Трофим.

От гарата до вилата на дядо му имаше почти десет километра и Володя с удоволствие си мислеше за предстоящия му дълъг пробег — отначало по широкия път, а после по тясната пътечка, обградена от двете страни с дървета. Снегът отдавна се беше стопил и макар че земята бе още мокра, с велосипед пътят се изминаваше спокойно. На вилата щеше да поплува в басейна, да потренира на уредите във фитнес салона, после щяха да го нахранят вкусно, а когато се спуснеше вечерта, той щеше да отиде да вземе Наташа и двамата щяха да се разхождат, докато родителите й си легнат. А после… Момчето примижа сладко от предвкусваното удоволствие.