Пешките падат първи

Володя тренираше тежка атлетика и само на седемнайсет години вече имаше толкова мощен торс, та отдалеч човек би помислил, че е двайсет и пет годишен мъж. Осъзнаването на властта и могъществото на дядо му отдавна бе изтрило детската наивност и неувереност от лицето му и той не знаеше какво е да му откаже момиче или жена. Наташа, която идваше с родителите си на вилата всяка събота, беше с пет години по-голяма от него, но какво от това! Нито на Трофим, нито на нейните старомодни родители можеше да им мине през ума, че между десетокласника Володя и завършващата студентка има нещо друго, освен трогателно детско приятелство. Трогателно детско приятелство, разбира се, беше имало, децата бяха плували заедно в басейна, бяха играли тенис, бяха се надбягвали с велосипедите и бяха гледали до среднощ филми на ужасите на видеото. Но веднъж след „ужасите“ тръгна някакво страхотно хард порно. Двайсетгодишната Наташа се възбуди веднага и Володя, на когото чак му притъмня от желание, от пръв поглед разбра, че сега тя е готова да се отдаде на първия срещнат и изобщо няма да й пука от възрастта му — на петнайсет ли е или на седемдесет и пет. Той вече имаше доста солиден опит в сексуалните контакти и със съученички, и със спортистки, с които беше ходил на лагер-сборове, тъй че не изпитваше страх пред близостта с по-голямата Наташа. Всичко мина прекрасно и ето вече две години той редовно ходеше на вилата, като гледаше да не пропусне нито една събота.

Широкият път свърши и премина в тясна пътека — около метър и половина, обградена с дървета. Володя Трофимов си помисли, че само след месец голите клони ще се покрият с нежна листовина, а след два зеленината ще стане сочна и толкова гъста, че тогава изобщо няма да е задължително да чакат родителите на Наташа да заспят и ще могат да правят любов посред бял ден, на някое скрито местенце…

Ако се намереше някой ангел, готов да отговаря на глупавите въпроси на следователите, щеше да им каже, че Володя Трофимов е умрял с мисълта за любов.

6.

Този път не се наложи да чака до понеделник. Трофим, разтревожен, че внукът му се забави прекалено много, изпрати един от телохранителите да посрещне момчето, като му каза да вземе и някой и друг инструмент — в случай че му се е счупил велосипедът. След един час телохранителят се върна и донесе страшната вест. А след четири часа Трофим изпрати служителите на милицията, влезе в къщата, заключи се в кабинета си и се обади на Виталий Николаевич Кабанов.

— Знам, че тия дни те е посетил един човек — започна той, като се стараеше да говори спокойно и с нищо да не издава сполетялата го мъка.

— Посети ме — потвърди Кабанов.

— Каза ли ти молбата си?

— Да.

— Ти нае ли се да я изпълниш?

— Да.

— Добре. Сега чуй мен, Локомотиве. Слушай внимателно, защото няма да повтарям. Този снайперист днес уби внук ми. Милицията не може да го намери, а ти, Локомотиве, го познаваш. Давам ти три дни срок. Да изпълни поръчката и да изчезне от лицето на земята. Ако след три дни това животно е още живо, ченгетата ще научат, че снайперистът е твой човек и тогава край с тебе. Разбра ли ме, Локомотиве?

— Разбрах те, Трофим.

— Добре. Три дни. Не забравяй!

Трофим затвори телефона, но изведнъж осъзна, че не може да разтвори пръстите си, обхванали слушалката. Гърч огъна цялото му тяло, той изскърца със зъби, опитвайки се да сдържи изтръгващия се от гърлото му дрезгав стон, и рухна по лице върху полираната повърхност на голямото писалище.

7.

Снайперистът бе застрелял внука на самия Трофим! Никой не бе очаквал това. Беше невъзможно да се предвиди. И все пак злобата и страхът бяха толкова големи, че Виталий Николаевич, макар да осъзнаваше, че не е прав и не е справедливо, се нахвърли с упреци върху помощника си — Генадий Шлик.

— Нали ти казах, че е време да сложим край! Казах ти! Казах ти! Трябваше да спрем с това веднага, още след първия труп, ама ти само ми повтаряше, че трябвало да почакаме! На ти сега — дочакахме. Поне проумяваш ли какво ни чака занапред?

Шлик потиснато мълчеше. Нямаше какво да каже.

— Откъде е научил Трофим, че имам връзка с този стрелец? От тебе ли? Казвай, кучи сине, мизернико неден, ти ли пееш на Трофим? С какво те купи? С пари ли?

— Имайте страх от Бога, Виталий Николаевич, та вие никога не сте се съмнявали в моята преданост. Защо да търся нещо, дето вие и без това ми го давате, нали знаете?