Настя знаеше, че лесно се поддава на съжаление. Но докато е под властта на това меко сантиментално чувство, тя волю-неволю се старае да избира методи на работа, отговарящи на това чувство. Ако ли пък се случеше да се поддаде на омразата и яростта, започваше да руши всичко наред, без да гледа колко е часът, забравяйки за приличието и без да изпитва никакъв глад или умора.
Да убият младо момче, седемнайсетгодишно хлапе! И макар Настя вече да знаеше, че това момче е внук на самия Трофим и че на вилата го е очаквала неговата двайсет и две годишна любовница, все пак загиналият е бил непълнолетен юноша, почти дете. И дори всички жертви на снайпериста да не са случайни, дори зад всяка от тях да се крие абсолютно конкретен платен от някого замисъл, ако гибелта на внука е разправа със самия Трофим, ако всичките тези убийства са само част от местните мафиотски войни и криминални разчиствания на сметки — Дори да е така, всичко това не бива да се допуска. Не може да убиват деца.
Посред нощ Настя Каменская се събуди с мисълта, че трябва да пипне този проклет снайперист. Трябва. Длъжна е.
Глупаво беше да се надява, че ще успее да заспи. Изхлузи се от топлото одеяло, уви се в дългия мъхест пеньоар, навлече на краката си дебел вълнен голф и се потътри към кухнята. След няколко минути чайникът завря. Настя си направи огромна чаша кафе, изпружи нозе върху другата табуретка, запали цигара и заразглежда снимката, която си беше донесла от службата, същата, която в петък й бе дал Олег Зубов.
По молба на московските си колеги оперативните работници от Уралск бяха ходили в дома на Агаев и бяха прегледали и албуми на дъщеричката на Слава Агаев, търсейки в тях страница с отрязан край. Не успели да намерят нищо. Нещо повече — получените образци на документи, написани без никакво съмнение от самия Агаев, красноречиво говореха, че почеркът, с който са били записани банковите реквизити, не е неговият. Излизаше, че Агаев е получил това листче от друг човек. Но къде и кога? В Уралск? В Москва? И от кого?
Тревожното чувство не изчезваше, напротив, засилваше се, а после внезапно се изгуби някъде. Вместо него в главата на Настя, кой знае защо, изплуваха полските фамилни имена Томашевски и Кислевски.
Кошмар, помисли си тя и завъртя глава. Какви са тези Томашевски и Кислевски? Борис Викторович Томашевски е руски литературовед, текстолог, занимавал се е с Пушкин. Кшищоф Кислевски е прочут кинорежисьор, автор на „Кратък филм за едно убийство“, който Настя искрено смяташе за шедьовър, защото на никого преди това не се бе удавало с такава прямота, честност и болка да докаже, че насилието поражда само насилие и нищо друго и единственият начин да бъде спряна страшната ескалация на смъртта е да разберем това и да се въздържаме от отмъщение. Не може да се иска това от човека, той е прекалено слаб за такова мъдро решение, но можем и трябва да изискваме това от държавата.
Това добре, но по какъв начин в нейния недоспал мозък се бяха събрали Пушкин и идеята за възмездието? Пушкин и убийството. Томашевски и Кислевски. О, господи! Ама разбира се, това няма никакво отношение нито към Пушкин, нито към филма за убийството. Томашевски и Кислевски са полски музиканти, пианисти, навремето бяха много популярни и дори имаха гастрол в Москва. Те изпълняваха на четири ръце на два рояла свои аранжименти на популярни класически произведения — от песните на Шуберт до сонатите на Бетховен. Именно вариациите на тема от сонатата в g-mol навремето толкова бяха харесали на Настя и тя ги бе запомнила задълго.
От сонатата на Бетховен мисълта й бързо прескочи към френския трилър „Соната на смъртта“, над чийто текст Настя здравата се бе измъчила някога при разкриването на едно на пръв поглед съвсем просто убийство на млада алкохолизирана проститутка. Веднага в паметта й изплува рисунката на обложката на онази книга — кървавочервени линии, имитиращи нотна стълбица, и нарисуван напряко на тях ключ „сол“.
Въпреки парещото кафе, стомахът й изведнъж се сви на ледена буца. Десетте точки в края на листчето, по-точно двете групички по пет точки, не бяха ли крайчета от линиите в нотна тетрадка? Тогава можем да си обясним и особената хартия — нито машинописна, нито принтерна, а по-скоро като за албуми или специални тетрадки. За нотни тетрадки…
Настя погледна часовника — още нямаше четири, трябваше да чака поне два часа. В шест можеше да се обади на генерала. И по дяволите приличието!
2.
Сутринта се оказа много по-студена, отколкото си бе помислила Настя, когато бе погледнала през прозореца. Алеите в Измайловския парк бяха покрити с тънък слой скреж и надничащото през облаците слънце май не смяташе да набира сила и властно да напомня за настъпилата пролет — толкова вяло и безрадостно беше.