Пешките падат първи

— Какви чудеса! — удивено разпери ръце генералът. — За вас ми казаха, че сте голяма умница, много способна, че сте се занимавали с математика, че имате прекрасна памет. Нима не можете да усвоите такива дреболии като основите на икономическата теория? Та вие знаете четири чужди езика…

— Пет — машинално го поправи Настя.

— Така ли? Тогава е още по-странно. А вие клечите в ъгълчето и плачете, че не можете да направите нещо си там, вместо да си избършете сълзите, да вземете две книжки и на бърза ръка да изучите всичко, което е нужно. Срамота, госпожице!

— Не ме разбрахте, Иван Алексеевич. Разбира се, вие сте напълно прав — мога да взема книжките и за три дни да навляза в проблема. Обаче не искам.

— Но защо?

— Защото ми е скучно. Парите никога не са първопричина за едно убийство. Те могат да бъдат повод, дори могат да бъдат втора причина. Но първа — никога.

— И пак не ви разбрах. Винаги съм смятал, че парите, користта са една от най-разпространените причини, поради които едни хора убиват други. Нима не е така?

— Не е, разбира се. Причината е съвсем друга. Причината се крие в това за какво въпросните пари са нужни на даден човек. И отговорът на този въпрос е от областта на обикновените човешки чувства, а не от областта на икономическата теория. Човекът иска власт. Той иска физически и материален комфорт. Или психологически комфорт. Или иска да спечели жена, която обича. Или иска да запази живота си. За всичко това може да са му нужни пари. Но ако за това са му нужни не пари, а нещо друго, той пак би убил, само че не човека, който има пари, а човека, който има онова „друго“ нещо. Но пак би убил. Защото онова главно нещо от областта на човешките чувства, заради което убива, се е оказало по-силно от библейската заповед „Не убивай“. Ето това ми е интересно, Иван Алексеевич. За мен не е важно по какъв начин човек получава парите, как ги краде и пере, защото за това си има служба за борба с организираната престъпност и корупцията, където се трудите и вие, другарю генерал. За мен е важно защо го прави. Ние някак сме свикнали, че отговорът „той иска да има много пари“ сам по себе си е окончателен и не изисква никакви по-нататъшни разяснения. Сиреч желанието да имаш много пари е съвсем естествено, също като желанието да живееш и същевременно да запазваш свободата си.

— Защо, всъщност не е ли така? — иронично попита генералът.

— Разбира се, че не е. Желанието да живееш е заложено от природата, това е нормален здрав инстинкт. А виж, желанието да имаш много пари е нещо по-сложно. Какво ще направи човекът с тези големи пари? Ще ги похарчи за ядене ли? За пътешествия? За създаване на сигурна охрана около себе си? За жени? Ще ги вкара в оборот? Или ще ги сложи в куфар — като Корейко, защото за него психологическият комфорт да осъзнава, че е милионер, е напълно самостоятелна ценност? Ето това е важно, Иван Алексеевич. Защото хората се решават на убийство заради това, а парите са нещо вторично.

— Значи вие съвсем сериозно допускате, че зад убийствата на Агаев и Тарасов може изобщо да не се крият финансови интереси?

— Допускам. И за да бъда честна, би ми се искало да е точно така. Да се окаже, че парите тук нямат нищо общо.

— Но защо?

— Така ще ми е по-интересно да работя. Защото хората са много по-интересни от икономическите глупости.

— Е, значи бях прав, като поех икономическата част от работата, а на вас оставих житейската психология.

Те вече отдавна бяха стигнали до метрото и стояха под пронизващия вятър на открития перон.

— Къде отивате сега? — попита Заточни.

— Вкъщи. Ужасно премръзнах и освен това трябва да влея в организма си литър силно кафе, инак не съм човек, а умряла котка.

— Господи, но защо не ми казахте! — изгледа я огорчено Иван Алексеевич. — Нямаше да ви мъкна из парка, а щях да ви поканя у дома.

Гласът му звучеше виновно, но очите отново грейнаха с онази топла светлина, която казваше на събеседника: „Да, не бях прав, но вие няма да ми се сърдите, нали? Защото вие не можете да ми се сърдите. Защото въпреки всичко аз ви харесвам и вие всичко ми прощавате.“

— И да ме накарате да ям елдена каша? — усмихна се Настя.

И отново, като го гледаше в жълтите тигрови очи, си помисли, че е просто ужасно странно колко много й харесва той. Никога по-рано не бе харесвала мъже от този тип. Какво става с нея?

3.

В неделя сутринта Кира тръгна за пазара и по магазините. Повечето магазини не работеха в неделя, но гастрономите в центъра на града все пак бяха отворени. Докато я гледаше как се облича, Платонов още веднъж й повтори днешното си поръчение: Кира трябваше да намери Каменская по телефона и да й предаде подробната информация какво е правил Дмитрий в понеделник, вторник и сряда, преди да изчезне. Такава беше молбата на Каменская и Платонов бе сметнал, че тя е напълно разумна и правилна.

Кира не можа да намери Каменская от първия път, никой не вдигаше слушалката.

4.