Пешките падат първи

Но когато пристигнаха за състезанието, Кира отиде на тренировка заедно с всички и заяви на треньора, че иска да се опита да постреля. Дадоха й пистолет, обясниха й с две думи кое как се прави, как трябва да се цели и какво трябва да натисне, а после ахкаха и размахваха ръце, понеже не бяха в състояние да повярват, че човек, който за пръв път в живота си хваща оръжие, е показал такъв резултат.

Тя се оказа не просто талантлива за този вид спорт. Явно имаше природна дарба. И, разбира се, много й провървя с треньора. Той веднага видя в тази стройна дългокрака красавица упорството, стремежа й да довежда до край всяка, макар и най-незначителната започната работа, умението й да се съсредоточава и напълно да се разграничава от всичко странично. Мъжът разбра, че второкурсничката с красиви кестеняви очи е родена за стрелбата, че природата я е създала точно за този спорт. В нейния характер се съдържаше всичко необходимо на добрия стрелец. Треньорът се убеди в това още при първите тренировки, когато работеше върху стойката на спортистите. Никакви изстрели, никаква работа с оръжие — само стойката. Приготви се за стрелба — остави, приготви се — остави, и така десетки, стотици пъти, докато новият стрелец не се научи да заема стойка автоматично, докато всеки мускул, всяка клетчица от тялото му — от стъпалото до челото — не запомнят единствено правилното, избрано от треньора специално за този човек положение, което позволява да се изпълни стрелбата по мишена. Кира беше една от съвсем малкото, които не се дразнеха от тези тренировки, не се учудваха и не питаха за какво е нужно това, не хленчеха, че им е скучно, и не врънкаха по-скоро да им дадат пистолет в ръцете. Тя имаше способността да вижда целта и да не търси развлечения и празници по пътя към нея. Нещо повече — треньорът виждаше, че скучната, монотонна, еднообразна и тежка ежедневна работа харесва на красивата Кира с кестенявите очи, защото за нея тя е огряна от бляскавата светлина на далечната цел: да стане първа, да стане най-добрата.

Но треньорът виждаше и друго — тя не беше честолюбива. Кира никога не говореше за титли, награди и звания, нещо повече — олимпийският шампион Владимир Усков, при когото заведе Кира нейният пръв треньор от института, безпогрешно определи, че момичето мълчи не от скромност, а защото това наистина не я интересува. Интересуваше я само едно: какво трябва да направи, за да стреля още по-добре.

След две години Кира Левченко спечели всички възможни награди и медали. И още тогава за пръв път я споходи мисълта, че с това може да печели пари. И то много пари. Толкова много, колкото никоя красота не може да спечели.

Появила се за пръв път тогава, тази мисъл веднага изчезна. Беше 1991 година, хората започнаха да свикват с приказките за мафия, за наемни убийци, за оръжие, което абсолютно неконтролирано преминава от ръка на ръка, и за други страховити неща — и те вече никого не учудваха. Мисълта, че би могла да печели мечтаните пари, използвайки таланта си на снайперист, все по-често спохождаше Кира. За да не губи форма, тя си купи от някакъв тип на пазара револвер „Стечкин“ и голям запас от патрони за него и систематично ходеше извън града да тренира. Естествено ходеше и при Усков, който така и не разбра защо Кира изведнъж напусна отбора и престана да ходи на състезания. На стрелбището тя поддържаше своята „скорост и точност“, но само в гората можеше да провери способностите си за всичко, което се изисква от един снайперист. Търпението. Устойчивостта. Неподвижността. Съсредоточаването. Няколко часа в една и съща поза. И след мъчителните часове на очакване — единственият точен изстрел.

През всичките тези години тя работеше в библиотека „Раритет“, известна на всички московски библиофили с фондовете си от стари книги, включително и отпреди революцията. Библиотеката беше разположена на два етажа и в избеното помещение на една голяма сграда, където някога имаше хлебарница, битов комбинат, юридическа консултация и работилница за ремонт на радиоапаратура. Консултацията и работилницата още си бяха там, а останалите помещения постепенно преминаваха в ръцете на нови стопани, които отваряха в тях магазини и търговски офиси.

Веднъж, докато подбираше книги от фондовете в избеното помещение, Кира чу някакви гласове, и то толкова наблизо и отчетливо, че неволно започна да се оглежда и да търси непознатите, които бяха проникнали в светая светих на „Раритет“, но едва по-късно се сети, че гласовете идват откъм противоположната страна на сградата. Там някаква поредна нова фирма ремонтираше помещението за офиса си и работниците, изпаднали в трудов ентусиазъм, очевидно без да искат, бяха пробили стената.