Пешките падат първи

Шлик й определи среща, като си мислеше злорадо, че тя няма да дочака нищо интересно. Кабанов не се бе заинтересувал от предложението й.

— Аз те предупредих, че нищо няма да излезе — каза й, когато се срещнаха късно вечерта. — Деловите хора не се занимават с такива глупости, още повече че никой не те познава и не може да ти даде препоръки. Вярно, има и такива, които може да се заинтересуват от твоето предложение, но не и ние. И после — за такава работа трябва да имаш съответната репутация, а ти я нямаш. Коя си ти? Откъде си се взела? Може ли човек да разчита на тебе? Зарежи тая работа, момиче, не е лъжица за твоята уста. Стой си кротко в библиотеката и си търси приличен съпруг — това е моят съвет за теб. Бил съм в затвора, мога да те уверя, че там няма нищо хубаво. Нищо. Само лошо.

— На мен, Геночка, не ми трябват твоите съвети — студено отвърна Кира. Тя крачеше бавно до него по алеята и здраво го стискаше под ръка. — Трябва ми помощ. Но щом ти ми отказваш помощта си, ще трябва да се справям сама. От тази седмица нататък всяка събота или неделя в Московска област ще има труп. Изстрел от двайсет и пет метра в тила с револвер. И ти гарантирам, че, първо, винаги улучвам целта, и второ, никой няма да ме открие. Труповете ще се появяват дотогава, докато ти и твоят шеф не разберете, че можете да работите с мен.

Шлик спря и внимателно я погледна.

— Ти да не си луда? — попита я, изпълнен с тих ужас.

— Аз съм целеустремена — също тъй тихо отговори Кира. — И моля те, недей да си мислиш, че твоите детински съвети и придумки ще ме накарат да се откажа от целта си. Не ме гледай, че съм красива жена, характерът ми е твърд. И винаги удържам на думата си.

Тя меко освободи ръката си, леко целуна Шлик по бузата и замина извън града да причаква първата си жертва. Сега, седнала на мократа скамейка под ръмящия дъжд, Кира си спомняше как бе пътувала в мотрисата, как после бе вървяла по пътя, избирайки мястото и часа, когато би могла да причака някой самотен пътник и спокойно да се скрие. Реши да не закача жени и стари хора, ще се постарае да избира млади мъже на приблизително еднаква възраст. Нека милицията си мисли, че ги отстрелва някой откачен маниак.

Тогава, първия път, я безпокоеше опасението, че няма да може да стреля по жива мишена, по човек. Нали беше чувала, че когато работата опре до стрелба по човек, много стрелци се прекършват, оказва се, че не е по силите на всеки. Но тя произведе онзи първи изстрел с изненадваща лекота. Просто трябва да се съсредоточиш върху целта и да не мислиш, че това е нечий живот, че това е жив човек като тебе самата. Кира умееше да се абстрахира от несъществени неща и да не мисли за тях.

И ето че изминаха шест седмици, само шест седмици — и собствената й идея се обърна срещу нея.

След първото убийство изпита съвършено нови, непознати чувства, когато гледаше по телевизията поредната криминална хроника. Те няма да ме намерят, повтаряше си радостно, никога няма да ме намерят!

След второто убийство отиде на „Житная“ и застана точно пред широкия вход на Министерството на вътрешните работи. Покрай нея минаваха служители от министерството, униформени и цивилни, някои хвърляха на красивата млада жена погледи, които й бяха добре познати, и продължаваха пътя си, а тя стоеше, радостно възбудена, и си повтаряше: „Вие минавате покрай мен, дори можете да ме докоснете, и никой от вас не знае и не се досеща, че аз съм човекът, когото търсите. Аз съм престъпница. Аз съм убийца. Трябва да ме хванете и затворите в килия, а вие ме подминавате, усмихвате се и си мислите, че би било хубаво да преспите с мен.“ Това усещане я опияняваше и вълнуваше, то беше едно от най-силните чувства, които Кира Левченко бе изпитвала в живота си.

И след третото убийство дойде тук, на улица „Житная“. Министерството я привличаше като магнит. И точно тогава видя Дмитрий Платонов, който се качваше в красивата си скъпа кола. Всъщност тя му обърна внимание именно заради колата, запомни лицето му, защото, втренчено загледана в него, си помисли: „Няма да мине много време, когато и аз ще имам такава кола. Не, моята ще бъде по-хубава. Непременно ще имам, защото ти никога няма да ме хванеш.“

А след четвъртото убийство го видя в метрото. Той стоеше, вкопчил ръка в пилона и опрял чело на ръката, сякаш дремеше. Имаше уморен и измъчен вид и Кира го заразглежда с интерес, като се опита да отгатне защо той пътува с метрото, а не с разкошната си кола. Очите им се срещнаха и у Кира избухна хазартът на картоиграча…