Тя знаеше какво трябва да направи и как да го направи, та мъж, който й е харесал, да поиска да се запознае с нея. Всичко стана така, както го бе замислила. Докато цялата московска милиция я търси, тя се сближава със служител на Министерството на вътрешните работи. Нещо повече — оказва му помощ, наслаждавайки се на всяка минута, прекарана край него, защото това са минути, изпълнени с непоносимо острото чувство на смъртен риск. Тя излиза извън града, за да убие поредната си жертва — и той, детективът, я изпраща до вратата и я моли да се върне по-скоро, защото му е нужна. Тя се прибира вкъщи, усещайки при всяка крачка пъхнатия под колана на дънките и прикрит от свободния пуловер револвер, с който преди два часа е застреляла човек — и той, служителят на милицията, я посреща на вратата, радва й се и й топли гозбата за обяд. Никакъв наркотик не би й дал подобна наслада. А й предстои и едно ново усещане, ако се реши да преспи с него. И това може да се окаже интересно…
Платонов й харесваше и тя искрено искаше да му помогне, искаше неприятностите му да свършат и той да може спокойно да заживее у дома си и да ходи на работа. Кира не му желаеше злото, напротив, беше благодарна на Дима за онези часове и дни на необикновена душевна приповдигнатост, която изпитваше, играейки с него хазартната и опасна игра, без той нищо да подозира. Стараеше се колкото може по-добре и по-точно да изпълнява всички негови поръчения, преизпълнена с острото чувство, че той, подполковникът от МВР, й е поверил живота си. На нея — убийцата снайперистка. Като си помислиш само! На никой фантаст и през ум няма да му мине, мислеше си тя, вътрешно усмихната.
А сега шегата се превърна в страшна истина. Животът на Дима наистина се оказа в нейните ръце, защото й бе наредено да го убие.
Кира си даваше ясна сметка, че сама си бе навлякла сериозни неприятности. С хората, в чиято среда толкова упорито се бе стремила да проникне, шега не биваше. Не можеше да не изпълни поръчката — те веднага щяха да я намерят и накажат. Но въпреки това Кира не възнамеряваше да я изпълни. Тя никога, при никакви обстоятелства не би убила Платонов. Защото, седнала сега на скамейката насред пустия булевард, облизвайки от устните си капките дъжд, които се стичаха по лицето й, тя внезапно проумя, че бе изхвърлила от живота шест души с едно-единствено леко движение на пръста си върху спусъка — също както картоиграчите, взели в ръка колодата карти, първо изхвърлят ненужните за играта им шестици. Първо изхвърлят тези шестици и едва после започва истинската игра. Оказва се, че да убиеш непознат човек, като си внушаваш, че той не е нищо повече от движеща се мишена, далеч не е същото като да убиеш човек, с когото си живяла десет дни в едно жилище. С когото си разговаряла. На когото си готвила. На когото си помагала и съчувствала. Човек, който те харесва. И който ти се доверява. Не, далеч не е същото.
Затова единственото, което трябва да направи сега, е да измисли как да спаси Дмитрий и себе си. И за всичко това разполага с времето до вторник вечер. В краен случай — до сряда сутринта.
Дванайсета глава
1.
Бабичките в този вход се оказаха словоохотливи до една. Дали децата и внуците им ги навестяваха много рядко, дали характерите на всички бяха открити, дружелюбни и любознателни, но така или иначе те знаеха много неща за своите съседи от входа и на драго сърце разказваха за тях.
Особено дълго й се наложи да седи у седемдесет и шест годишната Мария Фьодоровна Казакова, която живееше на първия етаж.
— Ох, горкото момиче! — нареждаше старицата и размахваше ръце, но при това не забравяше да долива на гостенката чай и да пълни чинийките със сладко. — Расте без майчина обич. Баща й е добър, достоен човек, ама по цял ден е на работа. А Верка не е майка, а змия. Всеки ден е пияна. Как още не е уморила момичето — и аз не разбирам. Освен чудо някакво да го пази.
— А защо не се лекува? — попита Настя и с удоволствие облиза от лъжичката сиропа от кайсиевото сладко.
— Ами не ще! — въздъхна Мария Фьодоровна.
— Сигурно ще е по-добре да се разведат? — предположи Настя.
— Ами, ще се разведат те! — безнадеждно махна с ръка бабичката. — Хем колко пъти сме му казвали: Вземай си щерката и подавай документи в съда — да ви разведат и да я лишат от родителски права.
— И той какво?
— Нищо. Само клати глава. Не мога, вика, така да резиля жена си. И за детето ми е жал. В училището веднага ще научат, че майка й е алкохоличка, лишена от родителски права. Нали знаете колко са жестоки децата, ще я изтормозят. А и учителите в наше време не са особено умни, не само че няма да я защитят от другите деца, ами и те ще налеят масло в огъня. Не, той постъпва добре, благородно. Сам си е избирал жената — сам ще си носи кръста, няма да го прехвърля на други рамене.
— Но нали детето расте! — възрази Настя. — Как ли се чувства това момиченце? То не си е избирало майката, защо трябва да страда от нейното пиянство?