Полунощ в Ел Ей

Парчето синьо пластмасово покривало, служещо за врата, бе отметнато нагоре върху неугледната къщурка. Вътре можеше да се побере само Балард. Тук беше по-тясно, отколкото в килиите на стария окръжен затвор. Имаше мръсен матрак на земята, върху него проснато тялото на напълно облечен мъж с рошава коса и сплъстена на масури брада. Тя прецени, че е бил на двайсет и няколко години, макар привидно да беше на трийсет и няколко заради наркотиците и живота на улицата. Лежеше на гръб, очите бяха изцъклени. Липсваше покрив. Седем метра по-нагоре беше стоманената основа на надлеза. Тътнеше от минаването на всеки автомобил, а дори посред нощ имаше постоянно движение.

Балард приклекна, за да освети трупа по-добре. Устните имаха синкаволилав цвят, устата беше леко отворена. Забеляза засъхнали жълтеникави следи от повръщано по устните, по брадата и по матрака до дясното ухо на мъртвеца. Плъзна лъча по тялото и видя, че пръстите и на двете ръце са свити плътно в юмруци.

Камион избоботи тежко отгоре, палетите се разклатиха леко. Тя раздвижи фенерчето насам-натам. Покойникът бе изолирал дома си със сгънати кашони, заковани за палетите. Един кашон беше от телевизор и рисунката беше на такова място, че мъжът би могъл да я вижда от мръсния си матрак.

Всичко около матрака беше разпиляно. Обърнати кутии, обърната наопаки мърлява раница, празен буркан от майонеза, може би побирал монети, събирани с просия на кръстовища. И да бе имало нещо друго тук, вече го нямаше. Другите обитатели на „Бордеите Гауър“ се бяха погрижили да вземат вещите на мъртвеца, преди да уведомят полицията.

При бездомните установяването на смърт от свръхдоза не беше лесно. Нямаше празни или частично запълнени флакони с таблетки, които да помогнат на разследващия. Пристрастените към опиати в биваците на бездомните не можеха да си позволят лукса да имат запаси, а и да ги имаха, те изчезваха безследно преди появата на полицаите. Но най-често в това живуркане на ръба убилото ги хапче беше последното, с което са успели да се сдобият. Причината за смъртта на този човек щеше да бъде установена от аутопсията и тестовете за наркотици, но тя трябваше да реши още сега дали да задейства машината. И не биваше да се отнесе лекомислено към това решение. За да си спести проблеми, най-сигурният вариант беше да привлече хората от отдела по убийствата. И беше твърде вероятно да заприлича на лъжливото овчарче от приказката. Колегите й биха започнали да мърморят, а и да се отнасят с недоверие към нея. Повече от четири години работеше в нощната смяна и поиска разследване на убийство само няколко пъти, но нито веднъж не сбърка.

Изправи се и излезе. Видя фургона на съдебните медици със синята лента отстрани, който тъкмо спираше на улицата.

— Какво решаваш? — подкани я Спелман.

— Пурпурна мъгла — изтърси тя.

— Какви ги приказваш?

— Като песента на Джими Хендрикс. И той се е задавил при повръщане, защото прекалил с хапчетата. Същото е сполетяло и този човек. Някой установи ли самоличността му?

Спелман се разкикоти.

— Това беше свежо, Балард — промълви след малко. — Трябва да го запомня.

Тя вече съжаляваше за остроумието си. Прозвуча твърде бездушно, а този претръпнал патрулен сержант щеше да пусне мълвата, за да засили и без това безразличното отношение на хората от управлението към работата им.

— Какво става със самоличността му? — напомни тя, за да се настроят делово.

— Не намерихме никакви документи — обади се Ла Кастро. — Попитахме и тези наоколо, но те го познавали само като Джими.

— Стига бе, Джими! — възкликна Спелман. — Пурпурна мъгла наистина е лаф на място.

Извърна се да смъкне маската и да се посмее до насита. Балард видя, че неколцина от бездомните ги наблюдават през пролуки в палатките и колибите си. И сякаш усети как погледите им се приковават в нея, защото тя пусна шегата.

Остана още половин час там, докато съдебният лекар извърши огледа и стигне до същото заключение като нея. Причината за смъртта не беше убийство. През това време тя се обади по радиостанцията на патрула с портативния скенер за пръстови отпечатъци. Ако някога бяха снемали отпечатъци на мъртвеца при получаване на свидетелство за правоуправление в Калифорния или при регистрацията в участък или затвор, щяха да научат самоличността му. Скенерите бяха скъпи и не всеки патрул или дежурен детектив ги носеше.

Щом получи скенера, Балард го занесе в къщурката на покойника и притисна десния му палец към екрана. Нищо. Никакви съвпадения. Той не беше записан в системата. Това беше необичайно, дори почти нечувано за бездомен наркоман. Тя повтори процедурата със същия отрицателен резултат. И това означаваше, че на съдебните медици им предстои по-разширено търсене, за да го идентифицират и да уведомят най-близките роднини. Ако не успееха, трупът щеше да бъде съхраняван една година във фризера, след това кремиран, а пепелта — погребана под плоча само с номер в гробището „Евъргрийн“ в източната част на Лос Анджелис.