Полунощ в Ел Ей

След като качиха тялото във фургона със синята лента, Балард потегли обратно към участъка, за да се заеме с документите преди края на смяната. Първо добави необходимото в хронограмата за разследването на Среднощните, после попълни протоколите за смъртта на неидентифицирания мъж. От извършилия огледа съдебен лекар научи, че ще бъде записан като Джон Доу 21-3 до установяването на самоличността му. И осъзна, че малко повече от денонощие след началото на новата година вече има три трупа на хора с неясна самоличност в голямата морга. Дори смъртта показваше колко много са анонимните и непреброените в този град.

Накрая разпечата всички доклади и остави копия от тях в кутията с входяща поща за лейтенанта на детективите. Той нямаше да ги прегледа преди понеделник, когато трябваше да дойде на работа. Изпрати по имейла обновената хронограма и на Лайза Мур. Не беше задължително, но искаше колежката й, занимаваща се изключително с разследване на сексуални престъпления, да види колко е напреднала в работата по случая и без нейната помощ.

С попълването на документите довърши смяната си до шест часа сутринта. Трябваше обаче да прави нещо още час, защото искаше да се отбие в „Нейтив Бийн“ веднага след отварянето в седем часа. Проверяваше си електронната поща и ровеше в мрежата. Първо написа „Питър Отшелника“ в търсачката. И откри, че някога бил легенда в Долчинката. Живеел на авеню „Айвър“, имал дълга бяла брада и коса, с което си осигурявал роли във филми на библейска тематика през 20-те и 30-те години на миналия век. Смяташе се, че е бил и сред първите, които играели роля и на булевард „Холивуд“, позирал в библейските си одежди за туристи срещу дребни пари. Останал знаменитост в Долчинката до смъртта си през 60-те години.

И преди да се усети какво прави, пак влезе в сайта „Разходка с опашатковци“, за да види новите кучета, за които търсеха дом. Още й беше мъчно за нейната Лола, умряла от рак на костите преди осем месеца. Все по-често преглеждаше сайтовете на приюти, взираше се в снимки и си мислеше дали да не вземе някое куче в дома си. Лола беше мелез на питбул и с външността си стряскаше немалко хора във Венис Бийч. Балард никога не се тревожеше за вещите си, когато влизаше във водата да сърфира, а Лола оставаше при палатката.

Но сега беше в ново жилище, правилата налагаха ограничения за теглото на домашните любимци и тя си търсеше приятел, а не защитник.

Прехвърляше снимки на екрана и четеше някои от историите към тях, написани от гледната точка на кучето. Накрая стигна до Пинто, мелез на чихуахуа със златисти очи и искрен поглед. За пръв път му обърна внимание преди две седмици, когато се появи в поредицата кучета, нуждаещи се от дом. Още беше в приюта и още нямаше други кандидати за него.

Тя вдигна поглед към часовника на стената. Време беше да отиде на работното място на Синди Карпентър, щом тя отвори кафенето. И пак се вторачи в Пинто, който имаше кафяво-бяла козина и малко по-удължена муцунка от чистокръвна чихуахуа. Натисна с курсора бутона под снимката и се появи шаблон за имейл. Тя написа „Искам да се срещна с Пинто“. Поколеба се само за секунда-две, добави своя мобилен номер и натисна бутона за изпращане.

Умората я смазваше, докато вървеше по паркинга на участъка към своя „Дифендър“. Но мисълта за Пинто й вдъхваше надежда.

Преброи часовете от последния сън — събираше се почти цяло денонощие. Напираше желанието да сърфира по вълните край Булеварда на залеза, да се ободри във водата на Тихия океан, но си знаеше, че е необходимо да се наспи. Щеше да провери как е Синди и да се прибере в апартамента, за да спи поне до обяд. Подкара по булеварда, зави надясно и вече трябваше да продължи само направо до „Хилхърст“.

Доближи „Нейтив Бийн“ точно в седем, а вече имаше четирима клиенти пред гишето. Паркира до отсрещния тротоар, сложи си маската и излезе от колата.

Когато й дойде редът, не я обслужи Синди. Поръча си кафе без кофеин и захар и зърна Синди вътре, занимаваше се с поръчки. Подвикна й, махна с ръка.

— Имаш ли свободна минута?

— Е, не точно сега… Нека изпълня поръчките. Отстрани има маса.

Балард не бе поискала някаква сложна смес и си получи чашата веднага. Заобиколи сградата и видя отстрани четири маси на достатъчно голямо разстояние една от друга по тротоара на пресечката. Седна да чака до служебния вход. Не искаше да пие кафето, ако ще и без кофеин. Не биваше да се лишава от сън.

След около пет минути и Карпентър излезе с чаша кафе.

— Извинявай, струпа ни се работа.

Тя се настани срещу Балард. Натъртванията по лицето й изглеждаха по-големи и бяха станали тъмнолилави. По драскотините тепърва се образуваше коричка.

— Няма нищо — успокои я Балард. — Не ти се обадих предварително. Исках само да проверя как си.

— Добре съм, доколкото е възможно след всичко това.

— Да, ти преживя нещо, което не бива да се случва на никого.

— Има ли новини? Да не сте ги…

— Всъщност няма нищо ново. Още не сме ги арестували. Когато ги хванем, ще ти съобщя веднага, колкото и да е късно.

— Ами… благодаря.

— Имаше ли време за въпросника?