Полунощ в Ел Ей

— Да, но не съм привършила. Дълъг е. Донесох го тук и ще го попълвам, когато приключи сутрешната навалица.

С тези думи сякаш даде знак, вратата се отвори и се подаде жената, която бе обслужила Балард.

— Имаме още поръчки.

— Ей сега идвам — отвърна Карпентър.

Другата жена остави вратата да се затръшне.

— Извинявай — каза Карпентър, — наистина трябва да се връщам.

— Всичко е наред — каза Балард. — Можем да поговорим по-късно, след като попълниш въпросника. Само исках да те попитам дали не си се сетила за още нещо. Нали си спомни за снимката, затова исках да чуя дали има още подробности.

Карпентър стана.

— Нищо друго не си спомних. Съжалявам.

— Няма за какво да съжаляваш — изтъкна Балард. — Но има още нещо, без да те бавя. Един от съседите ти е видял бял фургон на вашата улица преди нападението срещу тебе. Двама мъже уж се занимавали с улична лампа, но тя не свети и сега. Аз бях там и знам. Затова си мисля, че са били същите и нарочно са повредили лампата, за да бъде по-тъмно пред твоята къща.

— И това ме плаши — призна Карпентър. — Сигурна ли си?

— Ще попитам отдела по улично осветление дали са изпращали някого, но се съмнявам да е така. В стълба на лампата има срязан кабел. Както и да е, исках да те попитам познаваш ли човек, който притежава бял фургон?

— Ами… не.

— Добре, ще те оставя да си вършиш работата.

Щом Карпентър влезе в кафенето, Балард се надигна от стола и пусна чашата в кошче за отпадъци. Време беше да се наспи.

16.

Бръмченето на телефона проникна в унеса на Балард и я изтръгна от съновиденията за вода. Бутна маската за сън нагоре към челото и посегна към телефона. Търсеше я Бош. Точно по пладне.

— Здрасти, Хари.

— Ех, че лошо, събудих те. Обади се, когато се разсъниш.

— Будна съм, будна съм. Какво става?

— Мисля, че напипах връзката.

Последната дума тласна мислите й към жертвите на Среднощните. Нали с това се занимаваше, преди изтощението да я потопи в дълбокия сън, който Бош прекъсна. Отметна завивката, опря ходилата си в пода и се избута със свободната ръка да седне.

— Чакай малко — смънка тя. — Какво искаш да ми кажеш? Открил си връзката между трите жени ли? Как…

— Не между жените — отрече той. — Между убийствата на Хавиер Рафа и Албърт Лий.

— Аха, схванах. Извинявай. Трябва да се досъбудя.

— Кога легна?

— Около осем сутринта.

— Не е достатъчно. Наспи се и ми се обади по-късно.

— Не, няма как да заспя отново, ще си мисля за разследването. Впрочем гладен ли си? Аз май нищо не хапнах вчера. Мога да донеса нещо при тебе.

— Щом искаш…

— Така ще направим. Какво да ти взема?

— Не знам. Каквото и да е.

— Ще мина под душа и ще тръгна. Изпрати ми съобщение какво да ти купя от „Птиците“. На път ми е. Имат онлайн меню.

— Вече знам какво искам. Четвърт пиле с печен боб и салата от зеле и моркови. Да, предпочитам и обикновения сос за барбекю.

— Все пак ми изпрати съобщение, за да не забравя нещо.

Тя прекъсна разговора и поседя на ръба на леглото още малко, чудеше се дали не беше по-добре да послуша Бош и да се опита да поспи още. Обърна се да погледне възглавницата. За четири години нощна смяна от осем вечерта до шест сутринта четири пъти седмично успя да проумее, че надлъгването с недоспиването има лоши последствия.

Надигна се от леглото и отиде в банята.

След един час спря пред къщата на Бош. Носеше своя лаптоп и торбата от „Птиците“. Ресторантът беше само на няколко минути с кола от нейния блок и през пандемията свикна да си купува готова храна оттам. Освен това даваха отстъпки на всеки от полицията, макар че управлението не насърчаваше служителите си да ползват такива привилегии.

Бош взе торбата и я сложи на масата в трапезарията, където бе разчистил място между своя лаптоп, принтера и купчината документи. Зае се да извади картонените кутии с гозбите.

— Взех си същото като тебе, за да няма бъркотия. Имаш ли нещо против да си сваля маската, докато се храня? Имам антителата срещу вируса. Поне според тестовете.

— Да, всичко е наред. Кога се зарази?

— През ноември.

— И колко зле се разболя?

— Лежах няколко седмици, но явно ми провървя повече, отколкото на мнозина други. Как мислиш, новият президент ще ускори ли ваксинацията? Не съм чувала никой в управлението да се е ваксинирал досега.

— Надявам се.

— А ти? Имаш предимство.

— Никъде не отивам. Може би е по-опасно за мен да изляза, за да се ваксинирам.

— Хари, трябва да си запазиш час за ваксинация. Недей да се инатиш.

— Говориш като дъщеря ми.

— Защото тя е права. Как е Мади?

— Добре. Справя се чудесно в академията и вече си има приятел.

Не добави нищо повече, но Балард се досети, че той едва ли вижда често дъщеря си. Съчувстваше му.

Ядоха направо от кутиите, но Бош бе сложил на масата истински метални прибори и не пипнаха пластмасовите от ресторанта.

— В „Птиците“ имаше намаления за полицаите едно време — подхвърли той.

— И сега е така. Искат ги сред клиентелата си.

Даде му време да се наслади на пилето в сос. След всяка хапка от такава гозба се налага да си бършеш устата със салфетка.

— Кажи ми каква връзка си открил — помоли след малко.