Полунощ в Ел Ей

Балард се обърна към Бош, но той завъртя глава — нямаше други въпроси.

— Благодаря ви, господин Калвенте. Много ни помогнахте.

— Радвам се да чуя това.

Бош слизаше бавно по стъпалата към улицата, наложи се Балард да го изчака. Щом стъпи на тротоара, той прошепна:

— Този е като лешоядите, дебнещи линейки. Едва е познавал покойника, но отива на панихидата, а?

— И това го има. Гледал ли си филма „Присъдата“ на Сидни Лъмет?

— Май не съм. Почти не гледам филми напоследък.

— Този е стар, с Пол Нюман в главната роля. Имаше период, когато изгледах доста филми с него. Както и да е, той играе адвокат… всъщност алкохолик, който се опитва да събира клиенти, като отива на погребения и там раздава визитни картички.

Бош се озърна към къщата.

— И този сигурно отива на много погребения.

— Но ние научихме нещо ценно от него — напомни Балард. — Хавиер е искал да се отърве от договора. Ето ти възможен мотив.

— Така си е. Но договорът е защитавал интересите на Хойл. Според Калвенте всичко е било законосъобразно. И все още е необходимо да намерим посредника за факторинга с надеждата чрез него да стигнем до човека с „Валтер П“ калибър 22.

— Довечера пак ще отида при хората от борбата с бандитизма. Имали са „кука“, от която са научили преди години, че Хавиер се е махнал от „Лас Палмас“ с откуп. Мисля, че е жена. Предишния път не пожелаха да ми кажат името й, но сега ще ги накарам. Тя може да знае кой е уредил сделката му с Хойл.

— Добре си го намислила.

Петнайсет минути по-късно Балард остави Бош при колата му и подкара към спешното отделение на „Холивуд Презбитериън“, но я потърси по телефона фелдшерът Сингъл.

— Как се чувствате?

— В момента пътувам към спешно отделение.

— Ох, не… какво се случи?

— Нищо ми няма. Моят началник не ме пуска на работа без заключение на лекар от спешното. Казах му, че според един превъзходен фелдшер тази сутрин не съм пострадала зле, но той настоя въпреки това.

— Колко жалко. Исках да ви поканя на вечеря в противопожарната станция.

— Никога не съм получавала такава покана. Какво ще похапвате там?

— Какво ли не. Сирене на фурна, чили. Някой май донесе два ябълкови пая. Имаме и салата, също и варена царевица.

— Аз бих опитала салатата и сиренето.

— Хм, значи ще ни навести вегетарианка.

— Вече отбягвам само месото.

— Не е проблем, но нали щяхте да отивате в спешно отделение.

— Предпочитам да дойда на вечеря и да отида в спешното през работно време.

— Добре, елате при нас. Сядаме след трийсет и пет минути. Ако няма повикване и не се наложи да изфучим навън.

— Вече пътувам към вас. Но вие можете ли да си каните гости?

— По един от нас може на всяка вечеря. Размених се с друг, защото се надявах да ви хареса пожарникарското чили. Но и сиренето на фурна си го бива.

— Много мило. Ще се видим скоро. И още един въпрос…

— Питайте.

— Името ти.

— Да, вярно. Аз съм Гарет.

— Гарет. Чудесно. Ще се видим след малко, Гарет.

След разговора Балард записа Сингъл с пълното му име в списъка с контактите си. Надяваше се да остане там още дълго. Спря колата зад полицейския участък. И преди да отиде при пожарникарите, отби се набързо в съблекалнята за леко гримиране. Отиваше да яде сирене на фурна в противопожарната команда, но искаше да изглежда привлекателна.

22.

На вечерята беше весело, Сингъл представи Балард на колеги те си и те я приветстваха с ръкопляскания. И сиренето на фурна не беше лошо, но трапезата и забавлението не се проточиха — повикаха фелдшера Сингъл с неговия спасяващ животи екип на едно от най-натоварените кръстовища — „Хайленд“ и „Холивуд“, заради катастрофа. Те реагираха светкавично, а тя зави в салфетка остатъка от сандвича със сирене и заобиколи оградата между станцията и участъка. Дояде го, докато средната смяна приключваше дежурството преди осем часа, когато започваше нейната. В тази смяна имаше по-малко хора, не беше претъпкано при общия сбор и не се държаха толкова официално. Никой не я погледна накриво, че си дояжда сандвича.

Без да протака, тя тръгна по коридора на втория етаж, за да потърси сержант Дейвънпорт. Седеше на същото място, където го видя преди три нощи. Ако не бяха различните дрехи, можеше да се заблуди, че не е мърдал оттам. Извади от чантата си папката, която бе взела от него, и я остави на бюрото му. Посочи към нея.

— ЛП Три. Трябва да говоря с жената. Този път настоявам.

Дейвънпорт смъкна краката си от преобърнатото кошче за боклук и се настани вдървено на стола.

— Балард, известно ти е, че не мога да разкривам просто така името на таен осведомител.

— Известно ми е. Трябва да получиш разрешение от капитана. Или би могъл да отидеш на среща с осведомителя, а аз да те придружа. За мен е все едно, но вече разследвам предумишлено убийство, което е свързано с друг случай на предумишлено убийство, и трябва да чуя какво знае тя. Как искаш да го направим?

— Първо да напомня нещо — не съм казвал, че…

— … е жена, схванах. Да речем, че съм се досетила. Ще помогнеш ли за това разследване, или ще пречиш?