Полунощ в Ел Ей

След последния завой булевардът се спускаше към брега и Балард видя огромен паркинг до затворен ресторант за туристи. Там имаше само една кола, но без ръбестите очертания на служебните автомобили на управлението. Тя бе забравила, че Дейвънпорт вероятно караше немаркирана кола заради заниманията си с бандите. Докато чакаше на светофара, тя му се обади.

— Вие пристигнахте ли?

— Чакаме те, а ти закъсняваш.

— Каква кола караш? Ей сега ще вляза на паркинга.

— Набива се на очи, Балард. Само ние сме тук. Просто ела.

Той прекъсна връзката, а тя се вторачи в яркия червен кръг на светофара. Призна си, че Бош я разтревожи. Огледа бензиностанцията на кръстовището и паркинга на супермаркета зад нея, но не забеляза стария джип „Чероки“ на Бош. Нямаше как да е изминал толкова бързо разстоянието от дома си.

Светна зелено, тя мина през кръстовището и стигна до паркинга. Автоматът за талони беше изключен по това време. Така доближи единствената кола насред паркинга, че фаровете й осветиха прозореца на шофьора. Отблизо позна Дейвънпорт, който седеше там. Обиколи и видя пътничката му отпред до него. Спря до тях, за да могат да говорят през отворените прозорци. Извади диктофончето и го включи на запис. Погрижи се да остане невидимо за жената в другата кола, но щеше да съхрани всяка изречена дума. След това се обади по радиостанцията в участъка и съобщи къде е, за да запишат мястото, в случай че нещо потръгне зле.

Свали стъклото на прозореца и изключи двигателя.

Жената на метър от нея беше мургава, може би на четиресетина години. Имаше тежък грим около очите, дълга кестенява коса и блуза с висока яка, вероятно прикриваща татуировки или следите от премахването им.

Дейвънпорт се приведе до нея, за да вижда Балард.

— Какви са тези шпионски номерца? И защо се обади в участъка? Ти бъзикаш ли се с мен?!

— Изпълнявам нарежданията на Робинсън-Рейнълдс.

— Дори не биваше да му споменаваш за това.

— Не можех да не му кажа. Ти ме накара да напусна района на участъка и трябваше да уведомя някого. И той ми нареди да съобщя на централата, когато…

— Стига сме обсъждали този шибаняк. Имаш двайсет минути, Балард. Задай си въпросите.

Тя се взря в жената, която май беше смутена от гръмогласната свадливост на Дейвънпорт.

— Добре. Как се казвате? — попита Балард.

— Никакви имена! — кресна Дейвънпорт. — За бога, Балард, вече те предупредих. Никакви! Имена!

— Ясно, но как да ви наричам? Нека поне прилича на разговор, бих искала да обозначавам с някакво име човека, с когото говоря.

— Харесва ли ти Хейн Доу? — извика Дейвънпорт.

— Както и да е — отказа се Балард. — Да започнем с въпроса каква беше връзката ви с „Лас Палмас 13“.

— Моят годеник… тоест мъжът, когото смятах за свой годеник, беше главатар по времето, когато имах близки отношения с него.

— И вие бяхте осведомителка на полицията по това време?

— Да.

— Защо?

Жената не се запъваше и нямаше никакъв акцент. Говореше съвсем безстрастно за потенциално смъртоносното си двуличие.

— Той започна да се чука с други. С курви на бандата. Не бих търпяла това от никого.

— Значи не се разделихте с него. Станахте осведомителка.

— Точно така. И ми плащаха за това. Моите сведения бяха ценни.

Жената изви очи към Дейвънпорт, сякаш чакаше потвърждение от него, но той си замълча. Балард можеше само да гадае дали годеникът е бил Умберто Виера, за чийто доживотен престой в затвора „Пеликан Бей“ научи от Дейвънпорт. Май разговаряше с живо въплъщение на сентенцията на какво са способни пренебрегнатите жени. Същинско стихийно бедствие.

— Петнайсет минути — не пропусна да напомни Дейвънпорт.

— Преди около четиринайсет години сте осведомили своя контакт в полицейското управление, че Хавиер Рафа е платил откуп, за да се махне от „Лас Палмас“. Дал е двайсет и пет хиляди долара на Умберто Виера. Помните ли този случай?

— Да, помня.

— Как се сдобихте с това сведение?

— Видях парите. Видях го как ги донесе.

Щом бе видяла плащането, потвърждаваше се догадката, че Виера е бил неин годеник и излежава присъдата си отчасти и заради нейното отмъщение.

— А как беше уговорена сделката? — попита Балард. — Рафа просто я предложи, така ли?

— Спазариха се — обясни осведомителката. — Рафа искаше да се отдели от бандата, но това става само по един начин — в ковчег. Моят човек обаче беше алчен. Винаги мислеше първо за себе си, а бандата оставаше на второ място. Както и аз. Каза на Рафа, че може да се откупи. Определи цената и помогна на Рафа да намери парите.

— С разфасоването на коли?

— Не, Рафа поначало се занимаваше с това. Такава му беше работата. Дори вече си имаше прякора Ел Чопо. За майтап.

— И откъде се е сдобил с парите в такъв случай?

— Трябваше да ги вземе назаем.

— Кой дава заеми, за да се измъкне човек от банда?

— Имаше един. Някои хора знаеха за него. Банкеро калехеро. Рафа отиде при него.

— Значи уличен банкер.

— Да, от него взе парите. Онзи банкеро пък познаваше хора, които бяха готови да дадат заема.

— Помните ли името му, знаете ли кой беше?

— Чух, че бил ченге.