Полунощ в Ел Ей

Дейвънпорт отвори рязко вратата от своята страна, заобиколи колата си и застана до отворения прозорец на Балард.

— Какво правиш? — учуди се тя.

Ръката му се стрелна към нея и тя се отдръпна навътре. А той посегна и извади ключа на служебната й кола.

— Край! — сопна се Дейвънпорт. — Това беше.

— Какви ги приказваш, Дейвънпорт? Разследвам убийство.

— Аз обаче не съм давал съгласие да забъркваме и полицай. Няма да стане, докато съм на тази шибана работа!

— Върни ми ключа.

Дейвънпорт вече се връщаше към отворената врата на своята кола.

— Ще ти го донеса, след като я закарам там, където не можеш да я докопаш.

— Дейвънпорт, дай ми ключа. Ще ти стоваря на главата шибана злоупотреба със служебно положение, ако не…

— Майната ти, Балард. Аз тутакси ще ти отвърна със същото обвинение. Хайде да видим на кого ще повярват. На крачка си от скапания изход на участъка.

Той се тръшна на шофьорската седалка и затвори грубо вратата. Балард се вторачи в жената.

— Кое беше ченгето?

— Да не си отворила уста, мамицата ти! — изрева Дейвънпорт.

Отклони поглед за миг надолу и стъклото на десния прозорец се плъзна нагоре.

— Кой беше? — повтори въпроса си Балард.

Дейвънпорт включи двигателя. Осведомителката само я зяпаше, докато прозорецът от нейната страна се затваряше. Колата потегли с рязко ускорение през паркинга.

— Проклет да си! — извика Балард. — Що за мръсотия!

Телефонът й забръмча, на екрана се появи името на Бош.

— Хари!

— Какво стана току-що?

— Ще ти кажа по-късно. Къде си? Виждаш ли ги?

— Другата кола ли? Да, той ей сега профуча през кръстовището на червено и пое по Крайбрежния към Малибу.

— Можеш ли да го проследиш? Грабна ми ключа и ме заряза тук. Ще я върне в дома й, а аз трябва да знам коя е тя и къде живее.

— Заемам се.

Балард чу как телефонът изтрополи в колата, докато Бош потегляше припряно. Тя побърза да излезе от своята кола и огледа магазините и паркингите по Крайбрежния булевард. Видя как ъгловатият джип „Чероки“ излезе на булеварда от паркинга на супермаркета, мина през кръстовището с Булеварда на залеза и се насочи към Малибу.

— Не го изпускай, Хари — изрече тя на глас.

24.

Изнизаха се почти четиресет минути, преди Дейвънпорт да се върне. Балард се облягаше на колата, скръстила ръце на гърдите си, и гледаше как я доближава. Протегна ръка през прозореца, ключът висеше от пръстите му. Нямаше намерение да остане на паркинга. Говореше й с вперен право напред поглед.

— Трябваше да го направя, Балард.

Балард измъкна невъздържано ключа от ръката му.

— Защо?

— Защото потъваме, Балард. Само това ни липсва — да забъркаме още едно ченге в още един скандал. Не можеш ли да го проумееш?

— Не мога, Дейвънпорт. Кой полицай защитаваш така?

Чак сега се обърна към нея.

— Не знам и не я попитах, защото не искам да знам. Защитавам управлението, не полицая. Затова, ако ме натопиш, и аз ще те натопя, и ще загубиш. Управлението винаги е най-важно. И то винаги побеждава. Помисли за това.

Той натисна педала и колата се ускори веднага. Балард дори не трепна. Проследи с очи широкия му завой обратно към изхода от паркинга и чак тогава извади телефона си, за да се обади на Бош.

— Хари, научи ли адреса й?

— Тя е в къща, която се намира по-нагоре на Крайбрежния. До брега малко след светофара в Топанга Кениън. Какво стана? Той върна ли ти ключа?

— Ключът е у мен. Кажи ми адреса и ще дойда при тебе.

Петнайсет минути по-късно тя спря зад колата на Бош до бордюра на Крайбрежния булевард. Излезе и отиде да седне на пътническата седалка до него.

— Онази с илюминаторите — посочи Бош отсрещната страна.

Там над скалите, пясъка и водата всичко беше запълнено, сградите бяха струпани нагъсто като зъби в уста и дори нямаше да личи, че има океан, ако не беше ехтящият шум на прибоя зад тях. Бош й показа двуетажна къща с единствено място за кола. Сивкаво дърво, подчертано с бели ивици, и два кръгли прозореца на втория етаж. Тя се досещаше, че от другата страна има панорамни прозорци с изглед към океана.

— Спряха тук — обясни Бош. — Той влезе вътре с нея, остана две-три минути и си тръгна. Рене, за какво е всичко това?

— Тя тъкмо щеше да ми каже името на лихваря. Нарече го „уличен банкер“ и каза, че бил ченге. И Дейвънпорт се намеси, за да не говорим повече. Престори ми се на много благороден, уж бранел интересите на управлението. Но на мен тези приказки не ми минават. Мисля, че тя щеше да разкрие нещо, което той вече знаеше.

— Значи е мръсник?

— Къде да теглим чертата, зад която са мръсниците? Според мен поне знае нещо, което би навредило на управлението. И е решил да го прикрие, вместо да изчисти петното. Ако това означава, че е мръсник — да, такъв си е. Но каквото и да е, той не подозираше, че тя е готова да изплюе камъчето. Иначе изобщо не би уредил срещата.

— Звучи логично. И какво искаш да направим сега?

— Искам името на уличния банкер.

— Ами хайде да влезем и да го научим.