Полунощ в Ел Ей

В неделната нощ Малибу бе опустял преди края на празниците. Почти не минаваха коли и двамата пресякоха без риск в тъмнината четирите платна на булеварда. Входът на къщата беше до вратата за шофьора на паркираната отпред „Порше Панамера“. Балард потропа силно по вратата с ръба на дланта си, за да я чуят и през шума на вълните.

Вратата се отвори, преди да заудря по нея повторно. Пред нея стоеше бял мъж малко над шейсет години, проявяващ всички типични симптоми на манията да младее: обеца, гривни, боядисана коса и брадичка, оръфани сини джинси и сиво горнище с качулка. Всичко това си пасваше добре с неговото порше.

— Да? — погледна ги въпросително той.

Балард вдигна служебната си значка пред очите му.

— Тук сме за разговор с жената, която е била докарана пред къщата преди половин час. Предполагам, че е ваша съпруга.

— Не разбирам за какво говорите — възрази мъжът. — Вече е полунощ и това е прекалено…

Прекъсна го осведомителката, която се показа зад него, за да види кой ги безпокои.

— Ти какво искаш пак? — каза троснато на Балард.

— Знаеш какво искам — отвърна Балард. — Името.

Пристъпи напред и непреклонното й изражение принуди мъжа да отстъпи крачка, макар и да опита да протестира:

— Я почакайте, не можете просто така да…

— Господине, тази жена ваша съпруга ли е? — прекъсна го Балард.

— Да, познахте.

— Сега се отдръпнете, ако не искате този разговор да продължи в полицейски участък. — След това Балард впи поглед в очите на осведомителката. — И ти не би искала да се случи, нали? Не се знае кой от „Лас Палмас“ може да е на скамейката за арестувани, когато влезем през задния вход.

— Джийн — каза жената, — пусни ги да влязат. Колкото по-скоро се разбера с тях, толкова по-скоро ще си тръгнат. А ти излез на терасата.

— Умно момиче — похвали я Балард.

— Навън е студено — заинати се Джийн.

— Просто иди там — заповяда му жената. — Няма да се проточи.

— За бога — възмути се той, — нали уж ми обеща, че е свършено с тези гадости.

Затътри се към плъзгащата се врата на терасата. Отвъд нея синьо-черните вълни бяха изкусно осветени от прожектори, монтирани под къщата. Осведомителката изчака Джийн да излезе и да плъзне вратата на мястото й, за да не се чува прибоят толкова силно.

— Това не ми харесва — натърти тя. — И Дейвънпорт ми заръча да не говоря повече с вас. А и ти кой си, по дяволите? — подхвърли тя на Бош.

— Той е с мен, не е нужно да знаеш друго — скастри я Балард. — Изобщо не ми пука какво ти е заръчал Дейвънпорт и дали ситуацията ти харесва. Ще ми кажеш каквото знаеш за банкера или ще затънеш в неприятности, от които парите на Джийн няма да те измъкнат.

— Не съм нарушила никакви закони — заяви жената.

— Има закони на държавата, има и закони на бандите — напомни Балард. — Да не си въобразяваш, че си невинна и според Умберто Виера, затворен в „Пеликан Бей“? Как мислиш, дали не иска да научи къде си била през последните десет години?

Долови, че заплахата направи осведомителката по-отстъпчива. Значи бе отгатнала правилно. Виера е бил развратният годеник и сега имаше на разположение целия остатък от живота си в затвор с максимална сигурност, за да умува кой го е насадил така.

— Седни там. — Бош посочи диван. — Хайде.

И той бе разбрал какво се случва. Пред очите им осведомителката се превръщаше от корава бивша бандитка в държанка, която се страхува, че грижливо подреденият й живот с богат по-възрастен мъж ще се промени ненадейно.

Жената се подчини и седна на дивана. Балард придърпа въртящ се стол към бамбукова масичка за кафе срещу осведомителката и го обърна към нея. Бош отиде при плъзгащата се врата и застана с гръб към Джийн, който се опитваше да ги наблюдава през стъклата.

— Как се казваш? — попита Балард.

— Няма да ти кажа името си.

Изражението на жената преливаше от враждебност.

— Трябва да те наричам някак.

— Ами наричай ме Дарла. Открай време харесвам това име.

— Добре, Дарла, разкажи ми за уличния банкер. Кой беше той?

— Знам само, че беше ченге, а фамилията му е Бонър. Това е. Никога не съм го виждала. Не знам как изглежда. А сега ви моля да си вървите.

— Що за ченге беше той?

— Не знам.

— От градското управление? Или от хората на шерифа?

— Вече казах, че не знам.

— Собственото му име?

— Ако го знаех, вече щяхте да сте го чули.

— От кого научи, че е ченге? И как научи фамилното му име?

— От Берто. Той ми каза за онзи тип.

— Той ли ти каза, че онзи е уличен банкер?

— Каза, че това е човекът, който може да уреди пари за Рафа. Каза го на самия Рафа. И аз бях там.

— Къде?

— Отидохме с кола пред сервиза на баща му. В двора ремонтираха коли, а отзад разглобяваха. Рафа излезе при нас и Берто му каза. Даде му телефонен номер, на който да се обади. И освен това предупреди Ел Чопо, че Бонър е ченге. Посъветва го да внимава с човека, защото е ченге и е сериозен тип.

— В какъв смисъл „сериозен тип“?

— Ами от онези, на които да не заставаш на пътя. Защото ще има последствия.

— Да не е искал да каже, че Бонър е убиец?

— Не знам. Само го нарече „сериозен тип“.

— Разбрах. Бонър беше ли споменаван и друг път?