Полунощ в Ел Ей

— Това пък какво е, по дяволите?

— Слабително. Активната съставка в „Екс-Лакс“.

Ривера се вторачи в шоколадовата глазура на сладкиша, който държеше, и може би си представи опашка от любителите на сладкото пред тоалетните. Той вече бе махнал хартиената опаковка. Остави нерешително сладкиша върху салфетка на бюрото и промърмори:

— Големи благодарности, Балард.

— Просто се грижа за здравето ти, лейтенант. Искаш ли аз да се обадя на лабораторията?

— Защо дойде? На западния фронт всичко е спокойно.

— Знам. Имам въпроси за Кристофър Бонър.

— Бонър ли? Какво те интересува?

— Познаваш ли го?

— Разбира се. Работеше тук.

— Доколкото знам, бил е детектив.

— Ами да, вършеше същото като тебе.

— Моля?

— И той беше в нощната смяна до деня, когато реши да се махне.

Тя се стъписа от съвпадението, което обаче обясняваше защо фамилното му име й беше непознато до този ден. Детективите от нощната смяна обикновено предаваха разследвания на колегите си от дневната. Затова не се случваше често да бъдат посочени като водещи разследването. Това може би обясняваше защо и Бош не си спомняше кой е Бонър.

— Значи трябва да си го познавал доста добре.

— Така си е — потвърди Ривера. — Аз му бях началник, както и на тебе.

Балард се въздържа да го поправи кой всъщност е прекият й началник.

— Ти каза, че „решил да се махне“. Случи ли се нещо, което го подтикна да напусне?

— Не знам, Балард. Просто напусна. Може да му е писнало от цялата мръсотия наоколо. Точно на тебе не е нужно да разправям на какво се е нагледал през нощните смени.

— Вярно, не е нужно.

— А защо разпитваш за Крис?

— Името му изплува във връзка с убийството в четвъртък вечерта. Познавал е семейството преди години. И ми беше любопитно.

Тя се надяваше отговорът й да удовлетвори Ривера, без да събуди някакви подозрения. За да отвлече вниманието му, тя се наведе над подноса, като задържа косата си с ръка да не се плъзне по глазурата на сладкишите.

— Знаеш ли, наглед няма нищо особено в тях. Нещо против да си взема един?

— Нагости се.

Тя си избра един с ванилия и прекрачи към вратата.

— Тук съм, ако някой има нужда от мен.

— Ще те повикам, ако има нещо за тебе.

Щом се върна в стаята на детективите, Балард пусна сладкиша в кошчето под бюрото. И се обади на Бош с надеждата още да не си е легнал.

— Откри ли го? — попита Бош.

— Да, струва ми се. Заемал е моята длъжност, представи си само.

— Значи е бил детектив в нощната смяна?

— Именно. Пенсионирал се две години преди преместването ми тук и може да сте били по едно и също време в участъка.

— Май много са ми натежали годините. Не си спомням името му.

— Вероятно не сте се засичали. Като не ти се е набивал на очи, не си го запомнил.

— Още ли живее наоколо?

— В долината Сими.

— А, това вече се вписва в представите ни. Изглежда, той е бил лихварят. Но дали е и човекът с П-22?

— Още не сме установили това.

— Какво си намислила?

— Няма какво толкова да направя до утре. Но мога да поровя в архивите за факти, които да запълнят пролуките.

— Добра идея.

— Щом е така, нека се заема с това, а ти се наспи и сутринта след смяната ще ти кажа дали съм открила нещо. Дотогава сигурно ще знам дали още се занимавам със случая.

— Наслука в лова.

Обичайното пожелание между детективи, разследващи убийства. Проява на уважение — Балард си призна, че уважението на никого от колегите й в управлението не е по-ценно за нея от уважението на Хари Бош.

Преди търсенето в базата данни на управлението тя извади телефона си и провери пощата. Жена на име Дейзи от „Разходки с опашатковци“ бе отговорила на молбата й за среща с мелеза на чихуахуа Пинто. Отговорът гласеше, че никой още не е взел кучето, което ще се радва да се запознае с нея.

Балард не знаеше какво ще й донесе следващият ден и отговори на свой ред с молба да види кучето във вторник, който трябваше да бъде почивен ден за нея по график. Затова остави Дейзи да избере часа. И добави, че очаква с вълнение срещата.

Остави телефона встрани и влезе в базата данни от компютъра на бюрото. Започна с най-общото търсене: всички документи по случаи, в които бяха споменати името и служебният номер на Бонър.

Дигитализирането на архивите бе стигнало назад във времето до средата на 90-те години, значи обхващаше цялата служба на Бонър. Мина повече от минута, докато търсачката обяви над 14 000 съвпадения. Тя обаче си каза, че броят им е сравнително нисък след двайсет години в полицията. Пресметна, че докато и тя навърти двайсет години служба, броят на споменаванията на името й в базата данни ще бъде поне двойно по-голям.

Прегледът на толкова протоколи и отчети, дори ако повечето са очевидно безполезни за нея, би могъл да й отнеме няколко дни. Трябваше да съкрати времето до часове, поне отначало. Отвори хронограмата в лаптопа и провери датата на донесението, че Хавиер Рафа е платил откуп, за да се махне от „Лас Палмас“ — 25 октомври 2006 година, значи в онзи момент Бонър вече е имал някакви делови отношения с главатаря Умберто Виера. Тя допълни критериите за търсене — само документи в периода от три години преди тази дата до три години след нея.