Полунощ в Ел Ей

По пътя към участъка й се обади координатор по аутопсиите от окръжното бюро по съдебна медицина. Всяка седмица имаше над хиляда аутопсии, затова там се нуждаеха от координатор, който да съставя график и да уведомява следователи и семействата на покойниците. Той й съобщи, че аутопсията на Хавиер Рафа е насрочена за единайсет часа и ще я проведе заместник на окръжния съдебен лекар — доктор Стивън Звейдър.

Тя потвърди, че ще присъства.

Лейтенант Робинсън-Рейнълдс седеше зад бюрото си, когато тя почука на прозореца до отворената врата. Той я подкани с жест да влезе.

— Балард, помислих, че може вече да си вкъщи. Как е главата?

— Добре съм си. Отскочих да говоря с един човек във връзка със Среднощните.

— Трябва да попълниш формуляр за трудова злополука.

— Нищо ми няма, лейтенант.

— А искаш ли да ти се плати за съботната нощ, когато се прибра у дома по-рано? Попълни формуляра.

Опитът й подсказваше, че ще се занимава с този формуляр почти час, а единственото му предназначение беше да има официален документ за претърпяната травма, в случай че служителят реши да предприеме правни действия срещу управлението или пожелае да се пенсионира по болест. Градските власти нямаше да признаят или да изплатят компенсации или пенсия за увреждания, които не са посочени в такъв формуляр. Нямаше значение, че някои последствия за здравето можеха да настъпят много по-късно. Пример за това беше Бош. При работата по един случай бил облъчен. Десет години по-късно се проявиха последствията — разболя се от левкемия, а градските власти решиха да се правят на разсеяни, защото така и не беше попълнил формуляр за трудова злополука. Но на Бош му провървя и с лекари, и с адвокат.

— Щом настояваш — съгласи се тя. — Ще го направя, преди да си тръгна. Бездруго ще се забавя заради аутопсията на Рафа.

— Аха, ето за какво трябва да поговорим — каза Робинсън-Рейнълдс. — Седни, Балард.

Тя се настани на един от столовете пред бюрото. И в този момент зърна малък калъф от черна кожа в ъгъл на бюрото. Лейтенантът не го виждаше заради изправен класьор. Може и да не го бе забелязал при влизането, ако е чел в движение обобщението на нощното дежурство.

В този калъф бяха нейните шперцове. Остави го на бюрото снощи, когато влезе в кабинета да прегледа пенсионната книга. И забрави да си го вземе. Лейтенантът щеше да го намери, макар да не знаеше, че е неин. И щеше да се досети, че някой е влязъл в кабинета му през празниците, а беше твърде вероятно подозренията му да се насочат към нея. Още се чудеше как да отмъкне калъфа тихомълком, когато Робинсън-Рейнълдс й съобщи, че няма да работи по случая на Рафа.

— Чакай малко… Какво? — промърмори тя.

— Говорих със Западното бюро, готови са да те отърват от разследването.

— Не искам да ме отървават. Занимавах се с него цялата нощ, набелязах заподозрян и искам да продължа.

— Чудесно, сигурен съм, че те ще се зарадват на твоите превъзходни резултати. Но това не ти влиза в задълженията. Не си детектив по убийствата. Вече сме го обсъждали и ми е крайно неприятно, когато се заинатиш за някое следствено дело и се чувстваш предадена едва ли не, защото ти го отнемат. Балард, аз не съм ти враг. Има си правила и сме длъжни да ги спазваме.

— Аутопсията е след два часа. Кой ще присъства?

— Изглежда, ще си ти. Но след това се обаждаш на този и се уговаряте да му прехвърлиш разследването.

Подаде й листче над бюрото. Отгоре беше написано нейното име (това листче бе видяла снощи), но отдолу вече имаше още едно име и телефонен номер. Детектив Рос Бетани. Дори не бе чувала за него, но той щеше да използва всичко направено от нея и да довърши работата.

— Кажи ми за този заподозрян — подкани я Робинсън-Рейнълдс.

Дори само споменаване, че е намерила връзка между две убийства и предполагаемият извършител е бивш служител на градската полиция, би стигнало, за да не отиде на аутопсията. Робинсън-Рейнълдс би пренебрегнал и нея, и Западното бюро, щеше да се свърже тутакси с отдела по грабежите и убийствата в централното управление. А те щяха да се нахвърлят като ястреб, сграбчил врабче в полет. Тя не искаше това. Щом не можеше да остане водещ следовател по случая, предпочиташе да го прехвърли на Бетани така, че все още да участва. Бетани и партньорът му щяха да се нуждаят от нея и информацията й, за да разкрият убийството.

— Смятаме, че е заради пари — започна Балард. — Както ти казах по телефона вчера, автосервизът на Рафа е върху парцел на добро място. Имал е негласен партньор и се е опитвал да прекрати договора помежду им. Затова смятаме, че партньорът е наел убиец — същия посредник, който поначало ги е запознал.

Май мина по въже без обезопасяваща мрежа отдолу. Не каза нищо, което да не е вярно. Просто не каза всичко.

— „Смятаме“? — повтори Робинсън-Рейнълдс.

— Какво?…

— Говориш в множествено число.

— О, извинявай, това „ние“ е в смисъл „ние в полицията“.

— Сигурна ли си?

— Ами… да. Доколкото си спомням, управлението още не ми е осигурило партньор заради спрените нови назначения.

Лейтенантът кимаше, сякаш се съгласяваше с нея, а после попита: