Принц с часовников механизъм

В съзнанието й внезапно изплува спомен — лежеше на пода в градската къща на Де Куинси и държеше Нат в ръцете си. Тогава все още го обичаше. Вярваше му. Сега, когато го държеше и кръвта му попиваше в ризата и панталона й, се чувстваше така, сякаш гледаше някаква сцена, в която актьори изпълняваха роли и играеха скръб.

— Нат — прошепна тя.

Очите му потрепнаха и се отвориха. Прониза я остра болка. Бе помислила, че вече е мъртъв.

— Теси... — думите прозвучаха неясно, сякаш гласът му идваше изпод пластове вода. Погледът му се спря върху лицето й, после върху кръвта по дрехите й и накрая — върху собствените му гърди, където кръвта равномерно се процеждаше през огромна дупка в ризата му. Теса съблече сакото си, смачка го на топка и го притисна към раната, молейки

се това да спре кръвта.

Но това не се случи. Сакото моментално подгизна и тънки струйки кръв започнаха да се стичат надолу.

— О, боже — прошепна Теса. После извика: — Уил...

— Недей — ръката на Нат хвана китката й, ноктите му се забиха в

нея.

— Но Нат.

— Знам, че умирам — закашля се той, нестроен, влажен, пресипнал звук. — Не разбираш ли? Не оправдах надеждите на Магистъра. Така или иначе ще ме убие. И ще го направи бавно — той издаде дрезгав, нетърпелив звук. — Остави това, Теси. Не бях благороден. Знаеш, че не съм такъв.

Тя си пое дъх на пресекулки.

— Би трябвало да те оставя да умреш тук сам, удавен в собствената си кръв. Ти щеше да постъпиш така.

— Теси. — струйка кръв потече от ъгълчето на устата му. — Магистърът никога не е възнамерявал да те нарани.

— Мортмейн — прошепна тя. — Нат, къде е той? Моля те. Кажи ми къде е.

— Той. — Нат се задави, опитвайки се да си поеме дъх. Върху устните му се появиха мехурчета кръв. Сакото в ръцете на Теса бе цялото в кръв. Очите му бяха широко отворени и гледаха ужасено. — Теси. аз. аз умирам. Наистина умирам.

Въпросите изригваха в съзнанието й: Къде е Мортмейн? Как е възможно майка ми да е ловец на сенки? Ако баща ми е демон, как е възможно аз да съм жива, когато всички деца на ловци на сенки и демони са мъртвородени? Но ужасът в очите на Нат я накара да замълчи; независимо от всичко, усети как ръката му се плъзна в нейната. — Няма от какво да се страхуваш, Нат.

— Това сигурно се отнася за теб. Ти винаги си била добрата. Аз ще горя в ада, Теси. Теси, къде е ангелът ти?

Тя докосна с ръка шията си, беше инстинктивен жест.

— Не го сложих. Нали се представях за Джесамин.

— Трябва. да го носиш. винаги — закашля се той и на устата му се появи кръв. — Носи го винаги. Обещаваш ли?

Тя поклати глава.

— Нат.

Не мога да ти вярвам, Нат, помисли си тя.

— Знам — гласът му повече приличаше на хриптене. — Няма прошка за. нещата, които съм извършил.

Тя стисна още по-здраво ръката му, пръстите и бяха хлъзгави от кръвта му.

— Прощавам ти — прошепна тя, без да знае и без да се интересува дали това бе вярно.

Сините му очи се разшириха. Лицето му имаше цвета на стар пожълтял пергамент, а устните му бяха почти бели.

— Не знаеш всичко, което съм сторил, Теси.

Тя изплашено се приведе над него.

— Нат?

Не последва отговор. Лицето му бе станало неподвижно, очите му бяха широко отворени и полуобърнати назад. Ръката му се изплъзна от нейната и се удари в пода.

— Нат — повтори тя отново и допря пръсти до мястото на шията му, където трябваше да усети биенето на пулса му, но знаеше предварително какво ще усети.

Не усети нищо. Той бе мъртъв.

Теса се изправи. Разкъсаната й жилетка, панталонът и ризата й, дори краищата на косата й, бяха напоени с кръвта на Нат. Чувстваше се напълно вцепенена, все едно я бяха потопили в леденостудена вода. Тя се обърна бавно, едва сега за първи път, чудейки се дали останалите бяха видели всичко това, дали бяха чули разговора й с Нат, учудвайки се.

Те дори не гледаха към нея. Бяха коленичили — Шарлот, Джем и Хенри — в тесен кръг около нещо тъмно върху пода, точно там, където тя бе лежала преди малко, а Уил бе легнал върху нея.

Уил.

Теса бе сънувала преди, че върви по някакъв дълъг и тъмен коридор към нещо ужасно — нещо, което не можеше да види, но знаеше, че е ужасно и смъртоносно. С всяка стъпка в съня й коридорът ставаше все по-дълъг, разпростирайки се все по-нататък в тъмнината и ужаса. Същото чувство на тревога я обхвана и сега, докато се приближаваше към тях и всяка стъпка, която я делеше от кръга на коленичилите ловци на сенки, гледащи надолу към Уил, й се струваше цял километър.