Принц с часовников механизъм

Теса погледна към Джем; той й отвърна с усмивка и криейки ръка зад полите на роклята й, стисна нейната. Докосването му й придаде увереност и тя се изправи на крака. Уил точно се канеше да излезе, тъй като Шарлот го бе помолила да й донесе писалка, за да напише бележка на Бенедикт на гърба на визитната си картичка, която Сирил трябваше да предаде, докато те чакат в каретата.

— Най-добре да отида да си вземе шапката и ръкавиците — прошепна Теса на Джем и тръгна към вратата. Уил бе непосредствено до нея и само минута по-късно врата се затвори зад тях и те се озоваха сами в коридора. Теса точно се канеше да се втурне по коридора към стаята си, когато чу стъпките на Уил зад гърба си.

— Теса — повика я той и тя се обърна. — Теса, искам да говоря с

теб.

— Сега ли? — изненадано попита тя. — Доколкото разбрах, Шарлот иска да побързаме...

— По дяволите това бързане — каза Уил, приближавайки се към нея. — По дяволите Бенедикт Лауйтууд, Института и всичко това. Искам да говоря с теб — усмихна й се той. От него винаги струеше някаква безразсъдна енергия, но сега бе различно — вместо безразсъдно отчаяние сега се долавяше неудържимо щастие. Само че колко неподходящо време да е щастлив!

— Ти май напълно откачи — каза тя. — Казваш "демонска шарка” все едно казваш „неочаквано наследство“. Наистина ли си толкова щастлив?

— Всъщност не съм щастлив, а доволен. И не става дума за демонската шарка, а за теб и мен.

Вратата на гостната се отвори и се появи Хенри, зад него бе Шарлот. Знаейки, че Джем ще е следващият, Теса се отдръпна бързо, въпреки че между тях не се бе случило нищо нередно. Освен в мислите ти, обади се един глас от дълбините на съзнанието й, но тя не му обърка внимание.

— Уил, не сега — отвърна тя едва чуто. — Мисля, че знам какво искаш да ми кажеш и имаш право да искаш да ми го кажеш, но сега не е нито точното време, нито точното място за това. Повярвай ми, аз също

нямам търпение да поговорим, тъй като това ми тежи и на мен...

— Така ли? И ти ли.? — замаяно каза Уил, сякаш го бе ударила с камък.

— Е, добре. отговорът е "да“ — отвърна Теса, вдигайки поглед към Джем, който идваше към тях. — Само че не сега.

Уил проследи погледа й, преглътна и кимна неохотно. — Тогава

кога?

— По-късно, когато се върнем от срещата с Лайтууд. Ще се видим в гостната.

— В гостната ли?

Тя се намръщи леко.

— За бога, Уил — отвърна. — Нали не смяташ да повтаряш всяка дума, която кажа?

Джем бе стигнал до тях и бе чул тази последна забележка; той се усмихна.

— Теса, остави бедния Уил да си събере мислите. Бил е навън цялата нощ и изглежда така, сякаш не може да си спомни и собственото си име — и той сложи ръка върху ръката на своя парабатай. — Ела, Херондейл. Май имаш нужда от енергетизираща руна или дори две-три такива.

Уил най-после успя да откъсне очи от Теса и се остави на Джем да го отведе нататък по коридора. Теса ги гледаше, клатейки глава. Момчета,

помисли си тя. Никога нямаше да може да ги разбере.

Теса едва бе пристъпила прага на стаята си, когато внезапно спря изненадана, впервайки поглед в това, което бе сложено върху леглото. Бе елегантна дреха на кремави и сиви райета от индийска коприна, обшита със сърма, и със сребърни копчета. До нея лежаха сиви ръкавици, върху които със сърмени конци бяха избродирани листа. В долната част на леглото имаше обувки с цвят на слонова кост и фигурални чорапи по последна мода.

Вратата се отвори и в стаята влезе Софи. В ръцете си държеше бледосива шапка, украсена с горски плодове, изработени от сребро. Бе много бледа и очите й бяха подпухнали и зачервени. Тя избегна погледа на Теса.

— Нови дрехи, госпожице — каза Софи. — Платът бе част от зестрата на госпожа Брануел и преди няколко седмици тя се разпореди да ушият от него рокля за вас. Мисля, че искаше да имате и други дрехи, а не само тези, които ви е купила госпожица Джесамин. Мислеше, че в тях ще се чувствате по-удобно. Донесоха ги едва тази сутрин. Казах на Бриджет да ги остави на леглото ви.

Теса усети как в очите и се появиха сълзи и тя приседна в края на леглото. Доплака й се от мисълта, че Шарлот, независимо от всичко, което й бе на главата, е мислила за това как ще се чувства Теса... Но тя потисна порива си, както винаги.

— Софи — каза тя, а гласът й прозвуча дрезгаво — трябва, не, искам да ти се извиня.

— Да ми се извините ли, госпожице? — глухо отвърна Софи, оставяйки шапката върху леглото. Теса не можеше да откъсне поглед от дрехите. Шарлот си купуваше толкова обикновени дрехи. Никога не би помислила, че е в състояние да избере толкова красиви неща.