Принц с часовников механизъм

— Гейбриъл боготвори баща ни — каза той. — Всичко, което Бенедикт каже, за него е като присъда от най-висша инстанция. Знаех, че чичо ни се е самоубил, но не знаех при какви обстоятелства, преди деня, в който за първи път се върнахме след тренировка с вас. Баща ми ни попита как мислим, че се управлява Институтът, и аз му отговорих, че всичко изглежда съвсем добре и че не намирам особени разлики с Института в Мадрид. Всъщност му казах, че не виждам доказателства за това, че Шарлот гледа през пръсти на работата си. И тогава той ни разказа тази история.

— Надявам се въпросът ми да не прозвучи нетактично — каза Теса,

— но какво е това, което е направил чичо ви?

— Сайлас ли? Влюбил се в своя парабатай. Не е било дребно нарушение, както каза Гейбриъл, а доста сериозно. Любовните взаимоотношения между парабатаи са абсолютно забранени. Въпреки че и най-добре обученият ловец на сенки може да стане жертва на емоциите си. Клейвът ги разделил, но Сайлас не могъл да го понесе. Затова се самоубил. Майка ми бе съсипана от гняв и скръб. Мога да си представя, че предсмъртното й желание е било ние да поемем Института от семейство Феърчайлд. Гейбриъл бе само на пет, когато тя умря, все още бе залепен за полата й, и струва ми се, че и досега е твърде погълнат от чувствата си и не напълно ги разбира. Аз смятам, че греховете на бащите не трябва да бъдат прехвърляни върху синовете.

— Нито пък върху дъщерите — каза Уил.

Гидеон го погледна и изкриви устни в усмивка. В нея нямаше неприязън; вбесяващото бе, че бе проницателният поглед на някого, който разбираше Уил и разбираше защо той се държи така. Дори Уил изглеждаше изненадан.

— Ето защо Гейбриъл никога повече няма да дойде тук, разбира се

— каза Гидеон. — Не и след това, което се случи.

Софи, която бе започнала да възвръща цвета на лицето си, отново пламна.

— Госпожа Брануел ще побеснее.

Теса й махна успокоително с ръка.

— Ще го настигна и ще му се извиня, Софи. Всичко ще е наред.

Тя чу как Гидеон я извика, но вече бе изхвръкнала от стаята. Не й бе приятно да го признае, но изпита истинска симпатия към Гейбриъл, след като Гидеон им разказа тази история. Да загубиш майка си, в толкова невръстна възраст, че почти да не можеш да си я спомниш по -късно, бе нещо, което й бе познато. Ако някой й бе казал, че майка й има предсмъртно желание, щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да го осъществи... независимо дали имаше смисъл или не.

— Теса! — бе изминала част от коридора, когато чу, че Уил я вика. Обърна се и го видя да идва по коридора към нея, на лицето му можеше да се види нещо, което наподобяваше усмивка.

Думите й изтриха усмивката от лицето му.

— Защо тръгна след мен, Уил? Не трябваше да ги оставаш сами! Трябва да се върнеш веднага.

Уил не помръдна от мястото си.

— Защо?

Теса вдигна ръце.

— Наистина ли не забеляза нищо? Гидеон си пада по Софи.

— По Софи ли?

— Тя е много красиво момиче — избухна Теса. — Трябва да си кръгъл идиот, за да не забележиш как я гледа, но не бих искала той да се възползва от нея. Преживяла е доста ужасни неща през живота си, а и ако си с мен, Гейбриъл няма да иска да разговаряме. Знаеш, че няма да иска.

Уил измърмори нещо под нос и взе ръката й.

— Ела с мен.

Докосването на кожата му до нейната я разтърси. Той я дръпна към гостната и след това я отведе до огромния прозорец, гледащ към вътрешния двор. Пусна я точно навреме, за да се наведе напред и да види как каретата на Лайтууд изтрещява по каменната настилка и преминава под желязната порта.

— Ето — каза Уил. — Гейбриъл си замина, но може би искаш да се втурнеш след каретата. А и Софи е доста благоразумна. Няма да се остави Гидеон Лайтууд да постигне това, което си е намислил. Освен това е толкова чаровна, колкото и пощенска кутия.

Теса бе толкова изненадана, че прихна да се смее. Сложи ръка върху устата си, но бе твърде късно; вече се заливаше от смях, облегната върху прозореца.

Уил я гледаше, насмешливо присвил очи, устните му всеки момент щяха да се разтеглят в усмивка.

— Може би съм по-забавен, отколкото предполагам. А това всъщност ме прави истински забавен.

— Не се смея на теб — отвърна му тя през смях. — А на... изражението на лицето на Гейбриъл, когато Софи го удари. Боже господи — после отмахна косата от лицето си и промълви: — Не трябваше да се смея. Причината да се държи така ужасно бе, че ти го предизвика. Трябва да съм ти много ядосана.

— О, трябваше — каза Уил и се хвърли върху един стол, близо до огъня, протягайки дългите си крака напред към пламъците. Както всяка стая в Англия, помисли си Теса, и тази бе доста хладна, като се изключи мястото, непосредствено до огъня. Изгаряш отпред и се вкочанясваш

отзад, като зле изпечена пуйка.

— Няма смислено изречение, което да не включва думата "трябва". Трябваше да платя сметката в кръчмата; може би вече идват насам, за да ми потрошат краката. Не трябваше да бягам с жената на най-добрия си приятел; сега тя не спира да ме върти на шиш. Трябваше...