Принцеса с часовников механизъм

трябва да се противопоставим на Мортмейн, незабавно и дойде в

Института в Лондон утре по пладне, за да ни окаже съдействие.

Искрено ваша,

Шарлот Брануел, ръководител на Института в Лондон

18

Ала само затова

Ала само за това виня Смъртта,

и гняв сърцето ми раздира:

че два живота раздели така,

че да не можем да се чуем.

Алфред, лорд Тенисън, „In Memoriam А.Н.Н."

Теса стоеше на ръба на пропаст в местност, която не познаваше.

Хълмовете около нея бяха зелени и стръмните им склонове се спускаха към

синьото море. Морски птици кръжаха и грачеха над нея. Сива пътечка

криволичеше като змия покрай ръба на върха и там, недалеч от нея,

стоеше Уил.

Носеше черно бойно облекло, а върху него — черно палто за езда,

изцапано с кал по ръба, сякаш дълго беше вървял. Нямаше нито ръкавици,

нито шапка и морският вятър рошеше тъмната му коса. Той развяваше и

нейните къдрици, носейки мирис на сол, вода и мокрите неща, които

растат край морето — миризма, която й напомняше за пътуването й на

борда на „Мейн".

— Уил! — извика тя.

Имаше нещо така самотно в него, като Тристан, зареял поглед над

водите на Ирландско море, в очакване на кораба, който щеше да му върне

неговата Изолда. Той не се обърна при звука на гласа й, само вдигна ръце и

палтото му се развя зад него като криле.

Страх скова сърцето й. Изолда се бе върнала при Тристан, ала твърде

късно — той беше умрял от скръб.

— Уил! — повика го отново.

Той направи крачка напред... през ръба на стръмнината. Теса се втурна

натам, но когато погледна долу, не видя нищо, освен сиво-синя вода и бяла

пяна далеч под себе си. Всяко полюшване на прилива сякаш донасяше гласа

му: „Събуди се, Теса. Събуди се".

— Събуди се, госпожице Грей. Госпожице Грей!

Теса се надигна рязко. Беше заспала на стола пред камината в своя

малък затвор; беше завита с грубо синьо одеяло, макар че не помнеше да

го е взела отнякъде. Стаята беше обляна в светлината на факли, огънят в

камината догаряше. Невъзможно бе да разбере ден ли е, или нощ.

Мортмейн стоеше до нея заедно с един от по-човекоподобните

автоматони, които Теса беше виждала. Този дори беше облечен, за разлика

от повечето от другите — с военна туника и панталони. От дрехите

главата, която се подаваше над коравата яка, имаше още по-зловещ вид с

гладката си повърхност и гол метален скалп. А очите му... Теса знаеше, че

са направени от стъкло и кристал, ирисите им — алени на светлината от

огъня, ала начинът, по който сякаш се впиваха в нея...

— Студено ти е — каза Магистърът.

Теса изпусна дъха си и той образува бяло облаче пред нея.

— Топлината на гостоприемството ви оставя какво да се желае.

Мортмейн се усмихна с плътно стиснати устни.

— Много забавно. — Самият той носеше дебело астраганено палто над

сив костюм. — Всъщност не те събудих просто така. Дойдох, защото исках

да видиш какво успях да постигна благодарение на любезната ти помощ

със спомените на баща ми. — И махна гордо към механичното създание до

себе си.

— Още един автоматон? — попита Теса без особен интерес.

— Колко грубо от моя страна. — Мортмейн погледна към създанието.

— Представи се.

Създанието отвори уста и Теса зърна месингов проблясък.

— Аз съм Армарос* — проговори то. — В продължение на милиард

години се носех по ветровете на великите бездни между световете. Бих се

с Джонатан, ловеца на сенки, насред равнините на Брослинд. Хиляда

години след това прекарах, затворен в Пиксиса. А сега моят господар ме

освободи и аз ще му служа.