Принцеса с часовников механизъм

* Според юдейската Книга на Енох — единайсетият от двайсетте

предводители на двестате паднали ангела, наричани „Григори" — името

му означава „прокълнатият". — Бел. прев.

Теса се изправи и одеялото падна в краката й, ала тя не забеляза.

Автоматонът я наблюдаваше. Очите му... очите му бяха пълни с мрачна

интелигентност, разум, какъвто не бе притежавал никой автоматон, който

бе виждала преди.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Тяло на автоматон, съживявано от духа на демон. Долноземците

вече си имат свои начини да пленяват енергията на демони и да я

използват. Самият аз ги използвам, за да задвижвам автоматоните, които

си виждала преди. Ала Армарос и неговите братя са различни. Те са

демони в обвивка на автоматони. Могат да мислят и да разсъждават

логично, не е лесно да бъдат надхитрени. И е ужасно трудно да бъдат

убити.

Армарос посегна надолу — Теса нямаше как да не забележи, че се

движи плавно, без рязката насеченост, с която го правеха автоматоните,

които бе виждала преди; той се движеше като човек — извади меча, който

висеше на кръста му и го подаде на Мортмейн. Острието беше покрито с

руните, с които девойката така бе свикнала през последните месеци,

руните, които украсяваха всички оръжия на ловците на сенки. Руните,

които ги превръщаха в оръжия на ловци на сенки. Руните, които бяха

смъртоносни за демоните. За Армарос би трябвало да е почти невъзможно

да погледне подобно острие, още по-малко пък — да го държи.

Стомахът на момичето се сви. Демонът подаде меча на Мортмейн,

който го завъртя с умението на опитен воин, замахна и го заби в гърдите

на Армарос.

Разнесе се звук от трошене на метал. Теса бе свикнала да вижда как

автоматоните се сгърчват, когато ги нападнат, как от тях шурва черна

течност или как политат назад. Ала Армарос остана на мястото си, без да

трепне, без дори да мигне, като гущер на слънцето. Мортмейн завъртя

жестоко дръжката на оръжието, а после го издърпа.

Острието се превърна в пепел, като цепеница, изгоряла в огън.

— Както виждаш — каза Мортмейн, — те са войска, създадена, за да

унищожи ловците на сенки.

Армарос беше единственият автоматон, който Теса бе виждала да се

усмихва — дори не подозираше, че лицата им са изработени така, че да са

способни на това.

— Те погубиха много от моите събратя — каза демонът. — Ще бъде

удоволствие да ги избием.

Девойката преглътна мъчително, но се опита да го скрие от

Мортмейн. Той местеше поглед между нея и демона автоматон и на Теса й

бе трудно да прецени кой от двама им го изпълва с по-голямо

удоволствие. Искаше й се да пищи, да се нахвърли отгоре му и да му

издере лицето. Ала между тях се издигаше невидима стена, която

проблясваше лекичко и през която Теса не можеше да премине.

„О, ти ще бъдеш повече от негова жена, госпожице Грей", беше казала

госпожа Блек. „Ти ще бъдеш гибелта на нефилимите. За това си била

създадена."

— Ловците на сенки не могат да бъдат унищожени толкова лесно —

заяви тя. — Виждала съм ги да посичат на две вашите автоматони. Може

би тези не могат да бъдат покосени от оръжията им с руни, но всяко

острие е в състояние да разреже метал и да разкъса жици.

Мортмейн сви рамене.

— Ловците на сенки не са свикнали да се бият с врагове, против които

оръжията им с руни са безполезни. Това ще ги забави. Пък и аз разполагам

с безброй от тези автоматони. Ще бъде като да се опитват да удържат

приливна вълна. — Той наклони глава на една страна. — Виждаш ли

гениалността на изобретението ми? И все пак, трябва да ти благодаря,

госпожице Грей, за последното парченце от мозайката. Мислех си, че може

би дори ще се... възхитиш... на това, което създадохме заедно.

„Да се възхити”? Теса потърси в очите му следа от насмешка, но откри

единствено искрен въпрос, любопитство, примесено с обичайната им

студенина. Тя се зачуди откога ли Мортмейн не беше получавал похвала

от друго човешко същество и си пое дълбоко дъх.

— Несъмнено сте велик изобретател.

Той се усмихна, видимо доволен.

Девойката усещаше погледа на механичния демон върху себе си,

напрежението на тялото му, готово за мигновено действие, но още по-ясно

долавяше присъствието на Мортмейн. Сърцето й биеше лудешки в

гърдите. Досущ като в съня си, тя сякаш стоеше на ръба на пропаст. Да

говори с Магистъра по този начин беше рисковано и тя можеше или да

полети, или да се сгромоляса. Само че трябваше да рискува.

— Разбирам защо ме доведохте тук. Не е само заради тайните на баща

ви. В очите му припламна гняв, но и объркване. Тя не се държеше така,

както бе очаквал.

— Какво имаш предвид?

— Вие сте самотен. Заобиколили сте се със създания, които не са

истински, не са живи. Ние виждаме душите си отразени в очите на

другите. Кога за последно сте видели, че имате душа?

Мортмейн присви очи.

— Някога имах душа. Ала тя беше изпепелена от онова, на което