Принцеса с часовников механизъм

Сесили, които не бяха наясно коя бе Джесамин и каква роля беше изиграла

в живота на Института, те всички поеха хаотично по коридора. Теса, която

имаше чувството, че не й достига въздух, сякаш корсетът й беше

прекалено стегнат, поизостана малко. Мислите й се върнаха към

предишната нощ и как беше държала Джем в прегръдките си, докато

часове наред се целуваха и си шепнеха за сватбата, която щяха да

направят, и съвместния живот, който им предстоеше... сякаш разполагаха

с всичкото време на света. Сякаш женитбата щеше да му дари безсмъртие,

макар тя да знаеше, че не е така.

Потънала в мислите си, Теса се спъна, когато стигна до най-горното

стъпало. Нечия ръка я задържа и когато вдигна поглед, видя Уил.

Останаха така в продължение на един миг, замръзнали заедно като

статуи. Другите вече слизаха по стълбите, а гласовете им заглъхваха.

Ръката на Уил бе уловила нежно нейната, ала лицето му беше безизразно,

издялано сякаш от гранит.

— Не си съгласен с останалите, нали? — попита Теса по-остро,

отколкото бе възнамерявала. — Че не бива да се омъжа за Джем днес.

Попита ме дали го обичам достатъчно, за да се омъжа за него и да го

направя щастлив, и аз ти казах, че отговорът ми е „да". Не знам дали съм в

състояние да го направя напълно щастлив, но мога да опитам.

— Ако някой би могъл да го стори, това си ти — отвърна той,

приковал очи в нейните.

— Останалите смятат, че храня някакви илюзии относно здравето му.

— Надеждата не е илюзия.

Думите му бяха окуражителни, но в гласа му имаше нещо мъртвешко,

което я плашеше.

— Уил... — Теса улови китката му. — Няма да ме изоставиш сега... няма

да ме оставиш сама да търся лек, нали? Не бих могла да го сторя сама.

Той си пое дълбоко дъх, притворил сините си очи с тъмни сенки под

тях. — Разбира се, че няма. Никога няма да се откажа от него, нито от теб.

Ще продължа. Просто...

Той замълча и извърна глава. Светлината, струяща през прозореца

високо над тях, огряваше бузата, брадичката и извивката на челюстта му.

— Просто какво?

— Помниш ли какво още ти казах онзи ден в гостната? Искам да

бъдеш щастлива. Искам и Джем да бъде щастлив. И все пак, докато отиваш

към олтара, където той те очаква, за да бъдете свързани завинаги, ти ще

стъпваш по невидима пътека от отломките на разбитото ми сърце, Теса.

Бих дал живота си за всекиго от вас двамата. Бих дал живота си за вашето

щастие. Когато ми каза, че не ме обичаш, си мислех, че чувствата ми ще

закърнеят и ще изчезнат, но не стана така. Те се усилваха с всеки изминал

ден. Сега, в този миг, те обичам по-отчаяно, отколкото когато и да било

преди, а след един час ще те обичам повече, отколкото сега. Знам, че не е

честно спрямо теб да ти казвам всичко това, когато не можеш да направиш

нищо. — Той си пое накъсано дъх. — Колко ли ме презираш!

Теса имаше чувството, че някой бе издърпал земята изпод краката й.

Спомни си какво си бе казала предишната нощ — че чувствата на Уил към

нея несъмнено са избледнели, че след години неговата болка ще е по-

малка от нейната. И наистина го бе повярвала. Ала сега...

— Не те презирам, Уил. Ти винаги си се държал благородно... по-

благородно, отколкото бих могла да очаквам...

— Не — горчиво каза той. — Мисля, че ти никога не си очаквала нищо

от мен.

— Очаквала съм всичко, Уил — прошепна тя. — Повече, отколкото ти

от себе си. Ала ти ми даде дори повече от това. — Гласът й изневери. —

Казват, че човек не може да раздвои сърцето си, но...

— Уил, Теса! — Шарлот ги викаше от преддверието. — Стига сте се

размотавали! И може ли един от вас да доведе Сирил? Възможно е да

имаме нужда от помощ с каретата, ако Мълчаливите братя възнамеряват

да останат за малко.

Теса погледна безпомощно Уил, но магията на момента между тях си

бе отишла. Изражението му беше сдържано, отчаянието, подтиквало го

допреди миг, се бе изпарило. Изведнъж сякаш хиляди заключени врати го

отделяха от нея.

— Ти върви, аз ей сега идвам — рече той равнодушно и като се

обърна, хукна нагоре по стълбите.

Девойката заслиза като вцепенена по стъпалата, подпирайки се

лекичко на стената. Какво не бе сторила за малко? Какво едва не му беше

казала?

И все пак аз те обичам.

Ала, всемилостиви Боже, каква полза би имало от тези думи, кому

биха помогнали? За Уил те щяха да са като ужасен товар на плещите,

защото той щеше да знае какво изпитва Теса, без да може да стори

каквото и да било. Те биха го привързали още по-силно към нея, нямаше

да го освободят, за да си потърси друга, която да обича... някоя, която не

беше сгодена за най-добрия му приятел.

„Друга, която да обича." Тя излезе на стъпалата пред входа на

Института и усети как вятърът я прониза като с нож. Всички се бяха

събрали на стълбите с леко неловък вид, особено Гейбриъл и Сесили,

които изглеждаха така, сякаш се чудят какво търсят тук. Ала Теса почти не

ги забелязваше. Сърцето й се свиваше от болка и знаеше, че не е заради

студа. Беше заради мисълта за Уил, влюбен в друга.

Само че това беше толкова себично. Ако обикнеше друга, тя щеше да

си наложи да го понесе, прехапала устни мълчаливо, така, както той бе