Пустинна звезда

Балард захвърли на бюрото писалката, която държеше. Това движение, заедно с повишения й тон, несъмнено щеше да привлече вниманието на останалите.

— Хари, ела с мен.

Тя стана и се отправи към стаята за разпити за разговор насаме. Бош я последва с наведена глава като осъден човек. Влязоха и Балард затръшна вратата. Веднага вдигна ръка към устата си да заглуши смеха си.

— Добре се получи — прошепна. — Всички гледаха.

— Е, все пак трябва да пратиш значката на криминалистите — каза Бош.

— Ще го направя. Обади ли се на твоя човек в Сейнт Луис?

— Да, но той вече не работи там. Сега е някаква жена. Говорих с нея и тя обеща да ми даде отговор до двайсет и четири часа. Ще видим. Предишният ми човек би зарязал всичко и ми се доверяваше достатъчно, за да не редактира информацията. Ще видим как ще е с тази новата.

— Добре, съобщи ми какво ти е казала. Готов ли си да излезем пак навън?

— Да. Но не мислиш ли, че трябва да повишиш глас още веднъж?

Балард се усмихна и вдигна отново ръка, преди да се е разсмяла. После я свали и заговори достатъчно високо, за да я чуят през вратата:

— Върви си вкъщи! Веднага!

Бош кимна и прошепна:

— Това би трябвало да свърши работа.

Отвори вратата и излезе, заел същата оклюмала поза. Балард го гледаше как подмина работното си място и се насочи право към изхода. Поклати глава, сякаш разстроена от мащаба на нарушението на Бош.

След като той изчезна, тя се върна на работното си място, но не седна, а прибра лаптопа и пликчето за веществени доказателства в раницата си. Усещаше, че Колин Хатърас я гледа.

— Колин, ако някой ме търси, отивам до лабораторията в центъра.

— Добре — отвърна Хатърас. — Ще се върнеш ли?

— Вероятно не.

— Исках да ти дам нова информация от КГГ.

— Направи ли връзка?

— Не, не още.

— Тогава хайде в понеделник сутринта да видим докъде си стигнала. Трябва да отида в лабораторията.

Хатърас се намръщи. Балард искаше точно този момент и каза:

— Дотогава може да имаме пробив, Колин. Ще говорим рано в понеделник.

— Добре — съгласи се Хатърас и попита: — Да не би да уволни Бош?

Последното го изтърси неочаквано и Балард бе доволна да разбере, че сценката със стаята за разпити е подействала.

— Още не съм сигурна — каза тя.

— Мисля, че в сърцето си той е добър човек — каза Хатърас. — Усещам го.

— Е, трябва да се научи да работи в екип, иначе изхвърча.

— Сигурна съм, че ще се научи. Имам чувството, че знае това.

— В такъв случай добре за него.

Балард метна раницата през рамо и огледа останалите от екипа. Всички бяха навели глави и се преструваха, че са вглъбени в работата си и не са слушали пререканието с Бош.

— Чуйте всички — каза тя. — Искам само да ви кажа, че съм ви благодарна за всички часове и дни, които отделихте тази седмица. Те далеч надхвърляха задълженията ви и е редно да знаете, че това не е останало незабелязано. Лека вечер.

С тези думи се обърна и тръгна към изхода.

26.

Бош спря колата си до бордюра на улица „Лос Анджелис“, на половин пресечка от изхода на подземния паркинг на кметството. Балард също така бе проверила в регистъра на МПС данните за колата на Нелсън Хейстингс и му бе пратила описанието и регистрационния номер. За съжаление Бош чакаше черна „Тесла“ модел 3 от 2020 г. и отлично знаеше, че този цвят, марка и модел са много популярни по улиците на Ел Ей. Трябваше да види номера, за да се увери, че е точната кола, и вече бе последвал две коли, излезли от паркинга, само за да ги настигне и да ги отхвърли.

Беше вече 6:40 вечерта. Той чакаше и наблюдаваше от два часа и се притесняваше, че е пропуснал излизането на Хейстингс. Извади телефона, потърси в интернет, после набра един номер. Отговори му жена.

— Кабинетът на съветник Джейк Пърлман, с какво мога да ви помогна?

— Нелсън там ли е още? — попита Бош.

Каза го с небрежен тон, с който се надяваше да внуши, че са близки познати.

— Тук е, но е на среща със съветника — отвърна жената. — Мога ли да запиша името ви и да попитам за какво се отнася?

— Ъъъ, просто един проблем с уличното осветление — каза Бош. — Той знае. Ще се обадя пак в понеделник.

Затвори телефона. Поне знаеше, че не е пропуснал излизането на Хейстингс. Приготви се да чака още, като държеше под око страничното огледало за един катаджия, който вече му бе казал веднъж, че тук паркирането е забранено и трябва да продължи нататък.

След още двайсет минути бдение телефонът на Бош иззвъня и той позна кода 208 на Кьор д'Ален, Айдахо. Прие разговора.

— Бош.

— Обажда се Дюбоз. Оставили сте ми съобщение.

— Да. И партньорката ми е оставила още две по-рано. Взехме да се чудим с какво толкова са заети пенсионерите там при вас, че нямат време да отговорят на едно обаждане от старото си управление.

— Да го еба старото ми управление, Бош. То никога не е давало пукната пара за мен. Ето, отвърнах на обажданията ви. Какво искаш?

— Да разкрия случая на Лора Уилсън.

— Ние хвърлихме големи усилия по Уилсън. Но понякога нещата просто не вървят. Не можахме да го разкрием, и точка.

— Не и за семейството й. Те никога не могат да поставят точка.